Сам Лундвал: Ах, тази Алиса!

Пушечно месо — мислеше мрачно той. — Обречени нещастници.

От трюмовете на кораба с грохот заизлизаха гъсенични коли: три леки танка се затъркаляха бавно към други два, стоварени от предходните ракети. Веригите им оставяха дълбоки следи по земята — между криволичещите дири се разхождаха или седяха по тревата войниците и техниците. Неколцина ветерани се бяха отделили встрани и играеха карти.

Ракетата продължаваше да бълва коли, тромави бронетранспортьори, конструирани за проучвателни експедиции. Пригодността им за военни цели бе съмнителна, но все пак те бяха устойчиви, издръжливи и разполагаха с леко въоръжение. Осем такива бронетранспортьора плъзнаха по земята и спряха на почтително разстояние от леките танкове. Малко по-надалеч, на половин метър от земята, се чернееха четири кораба разузнавачи. Експедицията, която вече едва ли заслужаваше да се нарече така, имаше пълна бойна готовност. Монтийе се обърна към Кат, която съзря зад всички танкове и ракети в сянката на дърветата. Силуетът й изглеждаше размазан в мрака. Монтийе чувствуваше, че тя е там, без всъщност да я вижда ясно. Лицето й имаше странно неопределени черти.

— Е… какво мислиш?

Тя се полуизвърна към него.

— Готов си да пуснеш в действие всички средства, с които разполагаш, така ли?

— Обстоятелствата ме принуждават. — Монтийе стоеше разкрачен с ръце на хълбоците и надзираваше военните приготовления. — Откак сме дошли тук, те непрекъснато опитват различни възможности да ни сломят психически. Нямам намерение да им се дам, нито сега, нито по-късно. Държат Марта някъде втази гора, вероятно охранявана на всяка крачка. Заловили са я и не възнамеряват да ни я върнат. Единствената възможност да я освободим е да атакуваме внезапно, тъй че да предотвратим всяка съпротива. Ще щурмуваме гората, ще приберем Марта и ще се изтеглим. А после вече… — Монтийе се усмихна. — После ще си поговорим сериозно с тях.

— С езика на оръжията — подхвърли Кат.

— Опитахме да установим връзка с тях по мирен начин, така ли беше? — Монтийе изкриви лице. — И каква бе ползата от това? Жослен стана жертва на едно чудовище, а Марта бе взета като заложница. Ами „разходката“, която ни предложиха на нас двамата — действуваха съвсем предумишлено. Първо със заплахи, после със сила, а накрая опитаха да ме подкупят. Досега ги оставях да действуват според техните правила — и какво излезе от цялата работа? Затова вече аз ще диктувам собствените си условия.

Кат сви рамене.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза тя.

Монтийе насочи бинокъла си към една огромна сграда, която започна да се издига от недрата на гората. Бели мъгли пълзяха около шеметно високите кули, ту ги скриваха от погледа, ту ги разбулваха. В светлината на утрото приличаха на замръзнали пламъци. Изглеждаха много красиви. И не спираха да растат.

— Бъди спокойна — отвърна той.

Утрото беше свежо и ясно, само леко хладно. Наситеното ухание на зеленина и рохкава пръст се чувствуваше толкова осезателно, че изглеждаше почти материално. Военната част на Монтийе напредваше бавно след петте леки танка, които разчистваха пътя й. Елите падаха със стон — някои повалени от лазерните оръдия, други прекършени и прегазени направо от веригите. Сред танковете и колоната оставаше просека, широка десет метра, по която лесно можеше да се проследи изминатият път. Той разсичаше гората по права линия. Отгоре върху танковете седяха войници с оръжия в ръка.

Бронетранспортьорът на Монтийе се движеше в средата на колоната. Самият той седеше отдясно до отворения прозорец, удобно облакътен на стъклото му. В лявата си ръка държеше микрофон за свръзка с лекия танк, който водеше колоната.

— Все така напредваме — обади се свързочникът. — Засега никаква съпротива.

— И това ще дойде — отвърна Монтийе. — Бъдете нащрек.

Пое дълбоко дъх и със задоволство долови наситеното пролетно ухание на древната гора. По просеките растяха алени цветя, отворили жадно чашките си за слънчевата благодат, птиците пееха. Всичко това го изпълваше със страхопочитание, защото му бе непознато от родната му планета. Годишните времена там се сменяха неусетно — след зимата, под безцветното и неизменно едно и също небе, незабелязано от никого настъпваше лятото. А тук пролетта бе вулкан, стихия, спонтанен вик, изтръгнал се от неудържимо напиращия живот, който в това хладно утро се разгръщаше в най-ярки багри и избуяваше от вечната плодородна пръст в безброй форми с различни ухания. Имаше нещо магическо и чудодейно в това вечно тържество на Земята, обичаната и изоставената, с която бяха свързани толкова много копнения.