Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

Погледна още веднъж спящата девойка. Тя бълнуваше насън. Продължи припряно:

— Установи координатите на Марта — би следвало да я откриете по излъчването на енергийния й пакет или по нещо друго. Преди всичко трябва да се погрижим за нея, а когато вече си я приберем, ще се поразговорим сериозно с местните власти, които и да са те. Разбрано?

Долови слабо шумолене зад гърба си — раздвижване на дреха и шляпане на боси крака по каменните плочи.

— Разбрано — повтори той. — Край.

Медуза! Когато образът на офицера изчезна, Монтийе изведнъж съзря огледалния образ на Медузата върху плексигласовата полусфера. Гротескното й лице бе изкривено от омраза, косата й представляваше кълбо от виещи се змии.

— Излъга! — развика се тя. — Излъга! — Приближаваше към него, а пронизителният й глас кънтеше из целия храм.

Медузата, разказваше му веднъж Кат, се смята за една от най-внушителните рожби, родени от въображението на древните гърци. Не само грозна, но и смъртоносна. Погледнел ли я човек в лицето, превръщал се на камък. Няма що, приятна жена. Извратено въображение са имали тези гърци.

Спомнил си тези думи, Монтийе залегна на пода, закри очите си с ръце и започна да стреля наляво и надясно, докато бялата светлина на оръжието му не изпълни целия храм.

После се върна при предавателя, без да гледа надолу към овъгления труп. Този предавател положително не бе монтиран току-така на това място.

Никога не оставяй коз в ръката на противника си, ако можеш да му го отнемеш , помисли Монтийе.

И се зае да развинти задната платка на предавателя. Когато надзърна във вътрешността му, размърда устни, без да може да издаде някакъв звук.

Предавателят представляваше една куха кутия.

Потьомкинов декор, шега, абсурд.

Монтийе бавно се изправи и през входа на храма се загледа в пищната зеленина навън.

Всичко тук е взето от една или друга книга.

Те изпълняват всяко нейно желание.

От него ще чуеш истината такава, каквато самият ти искаш да я чуеш, а не каквато е в действителност.

Али-

Монтийе се загледа в овъгления труп на пода.

са

Потънал в безизвестност писател си бе представил някога хиперкосмически предавател, но не бе успял или пък не си бе дал труда да опише сложната му схема. Защо му е трябвало да го описва? Нали предавателят и така е изпълнявал предназначението си в неговия разказ.

На Земята, в царството на митовете, той също функционираше.

Монтийе се прицели с пистолета си в кухата кутия и натисна спусъка. Предавателят се пръсна и изчезна сред кълбо от пламъци.

Неразрушими машини няма. Дори във въображението на писателите.

Монтийе излезе от храма, без да е напълно уверен в това.

— Отиде си — каза Алиса. Тя лежеше по корем на тревата, полускрита зад един храст, откъдето наблюдаваше долината. Изправи се и изтръска полепналите по роклята й съчки.

— Но ще се върне — обади се Кат.

— Разбира се.

— И ще направи половината планета на пух и прах.

— Чакат го чудесни преживявания — заключи Алиса. Погледът й се плъзна от Олимп към синкавите хълмове, които се губеха в далечината. Над горите витаеха леки мъгли, от тях се оформиха първо призрачни силуети, а постепенно и бойници, бастиони, внушителни кули. Те се издигнаха на хиляди метри над земята, свързани помежду си в пъстробагрен приказен замък, който непрекъснато менеше очертанията си. А отвъд замъка започваше непроходима гора, простираща се на десетки километри от него.

Кат попита:

— Какво е това?

— Бръмбар — Алиса с възторг наблюдаваше някаква буболечка, но вдигна поглед към Кат. — Виж, иска да се добере до нещо.

— И ще успее.

— Да, вече го докопа. — Алиса изгледа Кат с любопитство. — Интересно ми е обаче какво би искала да постигнеш ти.

Кат сви рамене.

Двете заслизаха надолу по планината. Огромни борове се издигаха мрачно встрани от тях, въздухът бе изпълнен от сладкото ухание на смола. Алиса продължи:

— Наясно си как стоят нещата, нали?

— Не храня никакви илюзии, ако това имаш предвид. — Кат замълча малко, преди да попита: — На колко години си всъщност?

— На десет. А ти? — Алиса се разсмя и хукна напред по пътечката. — Обзалагам се, че не можеш ме стигна!

— Не се и опитвам дори. — Кат продължи да върви, без да ускори крачка. Иглолистната гора започна да оре-дява, боровете отстъпиха постепенно място на светло-кори широколистни дървета. Пътечката се виеше между пинии и кипариси. Неизменната лека мъгла почти не се забелязваше. Само дето силуетите на дърветата потрепваха като при мараня.