Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

Мъжът Отвърна:

— Тя е щастлива, както бихте били щастливи и вие, ако оставите Земята да ви наложи волята си. Живее сега в свой собствен свят, обичана от човека, когото смяташе мъртъв. Чувствува се щастлива за пръв път от дълги години, може би въобще за пръв път в живота си. Земята й е необходима — тукашните същества усещат това и изпълняват всяко нейно желание. Тя никога не би ви позволила да я вземете със себе си.

— Фантасмагории — рече Монтийе. — Опиати. Халюцинации. Освен това тя е преживяла такъв шок. Не, с тези средства няма да можете да я заблуждавате вечно. Ние ще си я приберем.

— Вие сам видяхте част от тези същества — каза мъжът, — бяхте на борда на „Наутилус“, в Мегаполис. Те не бяха халюцинации, а съвсем истински. Хората са ги обрисували в книгите си, във въображението си; стига да поискате, и те ще бъдат ваши. Земята на драго сърце ще ви ги даде. Марта първа откри това. Вие също ще стигнете до нейното прозрение. Земята ви предложи вече няколко имагинерни свята — света на приказките, на аристократичната викторианска епоха, на закаляващите изпитания при Вълка Ларсен. Рано или късно тя ще открие света, за който вие винаги сте мечтали.

— Говорим като че ли за различни неща — отбеляза Монтийе.

— Може би — съгласи се мъжът.

— Все някак ще се справим — подхвърли Монтийе.

Мъжът не отговори. Монтийе се запъти към вратата. Тя се отвори безшумно пред него, преддверието изглеждаше мрачно и заплашително. Той прекрачи прага със странно чувство за пустота в гърдите си. Когато се обърна, мъжът бе вече изчезнал — сви рамене и остави вратата да се затвори зад гърба му. Проблесна слабо сияние и миг след това вратата отново се плъзна встрани. От Мегаполис нямаше нито помен — навред се стелеше килим от сочна, зелена трева, носеше се леко ухание на цветя. Съборени на земята колони белееха призрачно на лунната светлина. Свиреха щурци. Монтийе се измъкна от сянката на порутения храм и без особено учудване откри, че не е сам. Изправи снага и изгледа жената, която го чакаше под дърветата. Невисока, слаба, с руси пилеещи се коси, които обгръщаха правилното й, красиво лице. Тялото беше женствено, но очите детски — като очите на Алиса. Облечена бе в бледосиня искряща рокля, която обгръщаше снагата й чак до земята. Златен колан с изображения на митични животни опасваше талията й. Жената беше неотразимо привлекателна — тя стоеше неподвижно с една ръка на хълбока и не отместваше поглед от Монтийе.

В храма на Диана: Тя изчезна, в сянката и след миг отново се появи.

— Донесох малка закуска — каза. — Изглеждаш ми уморен.

Сложи пред него хляб и плодове и наля червено вино от една амфора.

Монтийе се нахвърли на яденето, но без да забравя, че тя го следи с поглед.

— Как се казваш? — попита тя.

— Монтийе. А ти?

— Навзикая.

— Само Навзикая?

Тя се усмихна.

— Някога са ме наричали Навзикая — белоръката дева. Дъщеря съм на Алкиной, царя на феаките 28 28 Четири от песните на Омировата „Одисея“ са посветени на гостуването на Одисей у феаките. Б. пр. . — Тя седна на земята пред него и скръсти крака. — Какво те води насам?

Той се постара да й обясни.

— По своето естество роботът не се отличава от всичко останало тук — каза тя и се загледа надалеч. — От него ще чуеш истината такава, каквато самият ти искаш да я чуеш, а не каквато е в действителност.

— Но той твърдеше, че Земята ще се бори срещу нас, че ще се стигне до война. Ние не искаме война.

Тя го погледна.

— Ами въоръжението на корабите ви, ами пистолетът на хълбока ти? Смъртта витае около теб като буреносен облак. Хората, където и да отидат, сеят само смърт след себе си — не се прави, че не знаеш.

Монтийе я изгледа замислено. Навзикая беше изключително красива на светлината от играещите огнени пламъци. Времето се нижеше бавно. Тя изправи кръшната си снага, робата й тихо прошумоля. Огънят обагри белите й ръце в червено.

В светата обител заедно с Офелия. Сухият въздух ухаеше на тамян. Сред сенките проблясваше олтар. Монтийе хвърли един поглед към него и недоумяващо повдигна вежди.

— Искате ли да легнете в скута ми? — попита тя 29 29 В този разговор с Монтийе Шекспировата Офелия изрича всъщност, почти непроменени, репликите на Хамлет в разговора с нея — трето действие, втора сцена на пиесата „Хамлет“. Б. пр. .

— Нямам нищо против.

— Исках да кажа: да сложите главата си в скута ми.

— Нямам нищо против.

— Помислихте, че искам да кажа нещо просташко?