Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

В статията пишеше още много неща — целият живот на Монтийе се проследяваше в най-малки подробности. И непрекъснато се споменаваше името на Алиса. Алиса направила тъй, Алиса направила иначе. Монтийе стигна до края на статията и затаи дъх.

Може да се предполага, че капитан Монтийе ще направи опит да се свърже с някои от местните власти, като при това ще търси контакт с институция, която по организация и форми да отговаря на представите му за едно развито общество. Смята се, че тези му представи се определят от прогнозираните в престеларната ера технологически цивилизации. Допустимо е…

Монтийе остави списанието на въртележката.

Огледа се наоколо. С изключение на двама старци и една млада жена, облечена в синьо, в залата нямаше никой друг освен него. Жената го гледаше с присвити очи и разсеяно се почесваше по дясното бедро. Роклята й бе много къса и ушита съвсем по тялото. Монтийе механично отчете формата на краката й. Жената издаде устни напред — като за въздушна целувка.

На стената зад гърба й висеше огромен кървавочервен плакат с натрапчив едробуквест златен надпис: 4 441 000000 000 ВСЕКИ ДЕН. А под него, като призив: ТВОЕТО ДЕТЕ Е ИЗЛИШНО.

Монтийе тръгна да си върви.

„Алиса — мислеше объркано той. — Ах, тази Алиса!“

И в същото време се успокояваше: „Разумът. Ключът към истината. Той трябва да съществува. В крайна сметка винаги се намира.“

Така продължи да върви по внезапно опразнилия се коридор. Озова се пред леко открехната масивна врата, която водеше към тъмен, малък килер. На вратата висеше табелка, а на нея имаше надпис — Монтийе очевидно остана доволен от съдържанието. Влезе в килера — наоколо му се спусна мрак.

Две врати се плъзнаха встрани с тихо свистене и Монтийе влезе в бледозелена зала, осветявана от един-единствен глобус, който висеше на тавана тридесет метра над главата му. Залата беше празна — само в средата й имаше два стола. Монтийе се закова на място, когато чу как двете врати се затвориха зад гърба му. На единия от столовете, с лице към него, седеше мъж. Млад мъж, почти юноша, който го наблюдаваше с леко развеселен поглед.

— Очаквате, предполагам, да ви приветствувам с добре дошъл — подхвана той сдържано. — Първият човек, завърнал се на Земята след петдесет хиляди години. — Изгледа изпитателно Монтийе. — Защо се връщате?

Монтийе се облегна на слабо вибриращата стена. Помълча известно време, преди да попита:

— Кой сте вие?

— Нима не знаете?

— Значи така, роботът — каза с облекчение Монтийе. Душата му се отпусна, ръката му се отмести от кобура на пистолета.

— По-скоро негова проекция — уточни мъжът. Стана и приближи Монтийе. Моментът бе подходящо избран. — Тъй или иначе навремето съм бил конструиран от хората. Вие заслужавате да ви посрещна с уважение. — Внезапно се усмихна, приветливо, но високомерно. — Или може би със съчувствие, ако трябва да бъда по-точен?

Стоеше пред Монтийе със скръстени на гърба ръце и го наблюдаваше със странна смесица от доброжелателство и състрадание. Очите се открояваха на лицето му като две черни дупки. Монтийе отмести поглед.

— Забелязахме ви — продължи равнодушно роботът-проекция — още на границата на хиперкосмоса. За момент си играех с мисълта да изстрелям отбранителните спътници, но бързо отхвърлих тази възможност. — Обърна рязко гръб на Монтийе и се върна в средата на залата. — Защо сте дошли? — попита той остро. — Как да разбираме появата ви — като носталгично гостуване или като окончателно завръщане?

Монтийе си бе възвърнал обичайното самообладание. Хората го объркваха понякога, не обичаше и да се сблъсква с необясними явления, но сега най-сетне отново бе изправен лице в лице с логиката, разума, системността. Изпъчи се едва забележимо. Пистолетът на хълбока му действуваше успокоително.

— Това е Земята — каза той. — И тя е наша. Вярно, че някога сме я напуснали, но това не означава, че сме я забравили. Защо да не се завърнем? Тази планета е наша.

— Била е някога ваша — възрази мъжът, — сега вече не е. Нима си въобразявате, че можете да се върнете току-така, сякаш нищо не е било? Навремето напуснахте Земята, захвърлихте я като негодна вече играчка, а сега искате да си я възвърнете, защото виждате, че тя може би все още има какво да ви даде. Някога Земята ви служеше вярно и това й струва много скъпо. Вие я отровихте, ограбихте, низвергнахте и в мига, в който нямаше какво повече да вземете от нея, я изоставихте. Нима сте си въобразявали, че тя ще ви чака като просякиня? Много просто сте си представяли тогава нещата. Земята никога не е имала нужда от вас. — Мъжът се извърна. — Тя тъне в развалините, оставени от вас, в разбитите ви надежди, нощите й се огласят от плачовете на вашите призраци. Те няма да изчезнат никога, но що се отнася до хората… — Той не довърши изречението.