Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Не е трудно да си представи човек как при други, по-добри бракове, телефонен разговор, който започва по този начин, няма да доведе, а и не би могъл да доведе до приказки за развод. При по-добрите бракове може просто безболезнено да се премине през частта за зъболекаря и да се продължи с други теми на разговор — за това какво станало в работата днес или какви са плановете ти за вечерта или дори, в случай че става дума за някои особено зрелищен брак, за нещо, което се е случило във външния свят, неограничен от четирите стени на собствения дом, да речем, как някои си се скарали по телевизията — нещо все така обикновено, незначително и мимолетно, ала теми, които формират същността, ако не и дори движещата сила на обикновения, с нищо непарадиращ, изпълнен с любов брак. Но при Дейвид и мен… Не положението вече не е такова. Такива телефонни разговори се провеждат единствено когато човек е прекарал някоя и друга година в това да наранява и да го нараняват, докато накрая всяка изречена дума вече е кодирана и заредена със смисъл, усложнена и изпълнена с подтекст, напомнящ мрачна, блестящо написана иначе пиеса. Всъщност, докато лежах и се опитвах да събера парчетата от мозайката, ме зашемети мисълта колко интелигентно бяхме изработили своя код — необходими са години на достоен за съжаление гений, за да се постигне подобно нещо.

— Съжалявам.

— Изобщо интересува ли те как съм?

— Честно казано, Дейвид, не се налага да те питам как си. Чувам как си. Здравословното ти състояние е достатъчно добро, за да можеш гледаш две деца и същевременно да ме нападаш. А и по някакви, неразбираеми за мен причини си преизпълнен със злоба. Въпреки това съм убедена, че ще ме осветлиш относно причините за това ти състояние.

— Кое те кара да мислиш, че съм преизпълнен със злоба?

— Ха! Че ти си еманация на злобата. И то по всяко време на денонощието.

— Глупости.

— Дейвид, твоята злоба ти осигурява насъщния.

Отчасти, това наистина си е така. Единствените стабилни доходи на Дейвид са благодарение на една рубрика, представляваща неговия принос към местния вестник. Рубриката е придружена с негова снимка, на която се зъби на камерата, и носи подзаглавие Най-озлобеният човек в Холоуей . Последният брой, който изобщо намерих сили да прочета, беше някаква остра критика срещу бабките и дядковците, които пътували с градския транспорт — защо никога не си приготвяли точни пари? Защо никога не използвали предназначените за тях седалки в предната част на автобуса? Защо вечно държали да стават десет минути преди спирката им, като по този начин сами се обричали системно на травми по особено обезпокоителен, уронващ личността им начин? Все едно де, разбирате какво имам предвид.

— В случай, че не си забелязала, защото вероятно дори не си даваш зор да четеш рубриката ми…

— Къде е Моли?

— Гледа телевизия в другата стая. Писна ми, писна ми, писна ми… Еби му майката!

— Много зряло.

— … Може би, защото наистина не си даваш зор да четеш рубриката ми, не разбираш, че тя е написана с ирония.

Иронично се изсмях.

— Ами тогава, моля да простите на нас, жителите на Уебстър Стрийт 32, за това, че не споделяме чувството ви за ирония. Може би е така, защото всяка сутрин се събуждаме до най-озлобения човек в Халоуей.

— Какъв е смисълът на всичко това?

Може би във филма за нашия брак, направен по сценарий от човек, който търси прости и елегантни начини да превърне скучните, безпредметни караници в нещо по-значимо, именно това би бил моментът, нали разбирате, „Хубав въпрос… Оттук накъде?… Какво всъщност правим?… Нещо си там, от рода на… Всичко свърши.“ Е, добре де, трябва малко да се ошлайфа и ще свърши работа. Но имайки предвид, че Дейвид и аз не сме Том Круз и Никол Кидман, не усещаме тези кратки, тънки метафорични моменти.

— Не знам какъв е смисълът на всичко това. Ядоса ми се, затова че не попитах как си.

— Точно.

— Как си?

— Еби си майката.

Въздъхнах, и то в слушалката, за да може да ме чуе. Наложи се да я преместя от ухото си и да я приближа до устата, което лиши мига от спонтанност, но пък от опит знам, че телефонът ми и без това не го бива много в невербалната комуникация.

— Боже господи! Какво беше това?

— Въздишка.

— Прозвуча ми все едно си изкачила някаква планина.

Известно време мълчахме. Той мълчеше в кухнята ни в Северен Лондон, а аз — на някакъв си паркинг в Лийдс. Внезапно и болезнено ме осени мисълта колко добре познавам това мълчание, формата и въздействието му, всичките му малки, остри ръбчета. (А всъщност дори не е и мълчание. Чува се стърженето на собствената ти ярост, кръвта, която нахлува в ушите ти, а на моменти и фиатът уно, който паркира на съседното място на паркинга.) Истината е, че връзка между обаждането вкъщи и решението за развод няма. Именно затова и не мога да я открия. Това, което мисля, че се случи, беше, че просто скочих с главата напред.

Читать дальше