Роберт Хюлик - Императорската перла

Кимна й и се отправи към библиотеката.

Пивницата, в която старейшината на гилдията на просяците бе разположил своя щаб, се намираше в бедняшкия квартал зад храма на бога на войната. Помещението бе претъпкано от просяци и безделници, миришеше на спарена пот и евтино вино. Сержант Хун едва успя да си пробие път до тезгяха в дъното.

Там двама нехранимайковци с мърляви дрехи се бяха изправили лице в лице и се псуваха на висок глас. Яки мъже бяха, но се губеха пред дебелия великан, който ги наблюдаваше, подпрян на тезгяха. Той носеше изтъркана черна куртка и провиснали панталони, целите в кръпки. Дебелите му като корабни мачти ръце бяха скръстени над огромно шкембе. Нямаше шапка, къдрите на огромната му глава бяха привързани с мръсен парцал, дългата му брада висеше на мазни масури. Известно време той само мереше изпод рунтавите си вежди кавгаджиите. Изведнъж отпусна ръце, придърпа нагоре панталоните си и сграбчи двамата за вратовете. Повдигна ги от земята сякаш без всякакво усилие и блъсна два пъти главите им една в друга. Когато ги пусна на пода, сержант Хун пристъпи към него и каза:

— Много ми е неприятно, че ви безпокоя, Шън Ба, но какво да правим, налага се. Виждам, че сте доста зает с административните проблеми на града — Хун хвърли поглед към двамата дървеняци, които се изправяха търкайки замаяно глави, и продължи: — Трябва спешно да си поговорим.

Великанът изгледа подозрително сержанта.

— Аз съм болен човек, господин сержант — изръмжа той, — много болен. Но никой не би могъл да каже за мен, че обноските ми не са учтиви. Да поседнем там, господин сержант, и да се подкрепим с каквото можем.

След като се разположиха на една паянтова маса в ъгъла пред кана кисело вино, сержант Хун започна любезно:

— Няма да отнема много от ценното ви време, Шън Ба. Нуждая се само от сведения за двама разхайтени студенти, Тун Май и Ся Куан. На Ся му викат и Ся Белязания, понеже има белег на лицето.

Шън Ба мълчаливо почеса голото си шкембе. След малко каза умислено:

— Значи млади вагабонти, а се занимават и с науки, така ли? Не, господине, с такива нямам нищо общо. А и не искам да имам. Като знам неуките мошеници що за стока са, представям си какви ли ще са негодниците, които учат от книгите всякакви тарикатлъци. Нищо чудно да са забъркали някоя каша. Докато съм жив, ще гледам да стоя по-далеч от такива.

— Единият не е жив. Нещастен случай при състезанието.

— Мир на праха му — благочестиво изрече Шън Ба.

— Вие гледахте ли състезанието?

— Аз ли? Не. Залаганията не са по моята част. Не мога да си позволя такова нещо.

— Хайде де, да не би да искате да кажете, че не можете да хвърлите някой меден грош?

— Меден грош ли? Чуйте какво ще ви кажа, господин сержант: сума народ хлътна яко, като заложи на номер девет. В това число сигурно и доктор Пиен, собственикът на лодката. Загазил е докторът, ако е разчитал на победа. Чух от моите хора, че напоследък не му вървяло — Шън Ба се загледа съсредоточено в чашата си и добави мрачно: — Заиграят ли големите пари, винаги ще има и нещастни случаи.

— Кой печели от загубата на лодката на доктора?

Шън Ба вдигна очи и отговори провлачено:

— Труден въпрос, господин сержант, много труден въпрос. Далавераджиите, които разиграват залози, не са вчерашни. Въртят си игрите чрез десетки слухари и посредници. Кой знае къде в крайна сметка отива парата. Не у мен обаче.

— Съдията би искал да разбере. Може да е свързано с един случай, който разследва в момента.

— В който вероятно е замесен един млад кандидат на науките… — поклати глава исполинът и повтори натъртено: — Много съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Не бих се учудил — невъзмутимо подметна сержант Хун, — ако съдията се отблагодари за получените сведения с някой сребърник…

Шън Ба ококори големите си очи.

— Негово превъзходителство съдията! — провикна се той. — Защо не казахте веднага, че той се интересува. Някога да съм отказал да съдействам на властите? Наминете утре, господин сержант, току-виж някой ми прошепнал нещичко.

Сержант Хун кимна и се надигна от стола. Домакинът положи грамадната си лапа върху ръката му и попита с укор:

— Закъде се разбързахте, господин сержант? — Хун неохотно се отпусна отново на стола, а Шън Ба продължи със сериозен глас: — Допадате ми, господин сержант. Често се сещам за вас и си викам: почтен човек е. В този град хората, искам да кажа важните хора, ви уважават, ценят ви.