Роберт Хюлик - Императорската перла

Ку млъкна. Погледна в очакване съдията. Съдията Ди не каза нищо. Мислеше си, че нищо чудно именно тази простичка история да е разрешението на една отколешна загадка, занимавала най-блестящи умове. Императрицата, обкръжена от цял рояк пърхащи придворни дами, всичките облечени в широки роби до земята… Нищо чудно, че не са забелязали малкото момиченце, лазещо по пода. От друга страна, това можеше спокойно да бъде и скалъпена измислица. След дълго мълчание съдията попита спокойно:

— А защо Тун Май не е отнесъл перлата в двореца? Дворцовите служители лесно биха могли да проследят родословието на старицата и ако тя наистина е била потомка на онази прислужница, да го възнаградят пребогато. Много по-щедро от вашите десет кюлчета.

— Тун беше просто един студент пройдоха, ваше превъзходителство. Страхувал се е, че властите няма да му повярват и ще го изпратят на изтезания. А така споразумението ни изглеждаше разумно: той да си получи десетте кюлчета злато, аз — честта да върна отдавна загубеното съкровище на законния му притежател, императорския дом.

Съдията Ди оцени с известно съмнение виртуозния обрат на домакина си. Но не беше склонен да приеме с лека ръка последното му изявление. Запалените колекционери често са напълно чужди на всякаква нравственост. Струваше му се далеч по-вероятно Ку да задържи перлата за себе си, за да и се любува тайно до края на дните си.

— Наричате го разумно споразумение — студено поде съдията. — Аз пък наричам премълчаването на съществени факти във връзка с кражба от двореца престъпно деяние. Трябваше незабавно да ми съобщите онова което ви е разказала Кехлибар. А сега сте причина за загубата на императорска скъпоценност. Надявам се за ваше добро загубата да се окаже само временна. Ще направя каквото мога, за да проследя убиеца и да върна перлата. Тогава може да се окаже, че е фалшификат, а цялата история — просто номер. Дано имате късмета да е така — и като стана внезапно, с което накара Ку да преглътне въпросите, които напираха на езика му, съдията продължи: — Последно. Да ви е казвал Тун Май, че е ремонтирал павилиона при старата къща и че го използва за склад на антиките, които е продавал?

— Не е споменавал такова нещо, ваше превъзходителство. И Кехлибар не знаеше той да е използвал павилиона, сигурен съм.

— Добре — както се обръщаше към вратата, съдията Ди в миг застина. На прага стоеше висока стройна жена.

Ку на часа отиде до нея. Сложи ръка на рамото й и й заговори с нежен глас:

— Трябва да се върнете в стаята си, Златен Лотос. Знаете, че не сте добре, скъпа моя.

Тя като че ли не го чу. Съдията Ди се приближи до двамата съпрузи и забеляза, че жената е на около трийсет години, невероятно красива. Имаше фин прав нос, деликатни малки устни и дълги, изящно извити вежди. Но застиналото й лице бе някак странно, съвършено безизразно, големите й искрящи очи гледаха в пространството с празен поглед. Беше в черен копринен халат с дълги провиснали ръкави, широкият колан подчертаваше тънката талия и красивите й Гърди. Бляскавата й коса бе опъната назад, украсена с една-едничка малка златна филигранна фиба във формата на лотосов цвят.

— Разсъдъкът на първата ми съпруга, ваше превъзходителство, е помътен — прошепна опечален Ку. — Загуби паметта си вследствие на мозъчно възпаление преди няколко години. Повечето време прекарва в стаята си, защото, ако излезе сама, може да се нарани. Прислужниците й сигурно са я изпуснали от око, всички бяха толкова разтревожени около изчезването на Кехлибар тази вечер…

Ку се сведе над съпругата си и тихичко й зашепна нещо гальовно. Тя обаче с нищо не показа, че осъзнава присъствието му. Втренчила поглед право пред себе си, само вдигна изящната си бяла ръка и погали косите си.

Съдията Ди погледна странната жена със състрадание. После се обърна към Ку:

— По-добре се погрижете за нея, не ме изпращайте, ще се оправя сам.

Когато съдията Ди спря коня си пред главния вход на трибунала, до полунощ оставаше около час. Той се наведе на седлото и почука с дръжката на камшика по обкованата с желязо врата. Двамата часовои веднага разтвориха широко тежките крила и съдията влезе под каменния свод в централния двор на съдилището. Докато един гурелив коняр поемаше юздите на коня му, съдията забеляза, че облепеният с хартия прозорец на кабинета му до съдебната зала свети. Той тръгна натам с дисагите в ръка.