Роберт Хюлик - Загадката на лабиринта

— Не знаеш ли, войнико, че съдилището е затворено? — изръмжа той.

Това безочие изкара Цяо Тай от кожата му. Той сграбчи мъжа за брадата и така го раздруса, че главата му се блъсна с глух удар в крилото на вратата. Пусна го чак когато мъжът застена на висок глас.

— Негово превъзходителство съдията Ди пристигна — изкрещя Цяо Тай. — Отваряй вратата и иди да повикаш служителите от съдилището!

Мъжът тутакси отвори широко двойната врата. Шествието влезе и спря в централния двор пред залата. Съдията Ди слезе от колата и се огледа. Високите шестокрили врати на съдебната зала бяха залостени с греди и заключени, кепенците по прозорците на канцеларията и архива отсреща стояха затворени. Всичко наоколо бе тъмно и запуснато. Съдията скръсти ръце в ръкавите си и нареди на Цяо Тай да му доведе пазача. Цяо Тай го довлече за яката. Тантурестият побърза да падне на колене.

— Кой си ти? — строго попита съдията Ди. — Къде е досегашният съдия негово превъзходителство Куан?

— Недостойната особа пред вас — запелтечи мъжът — изпълнява длъжността тъмничар. Негово превъзходителство Куан замина рано сутринта през Южната врата.

— Къде са съдебните печати?

— Трябва да са в канцеларията — с треперещ глас отвърна надзирателят.

Търпението на съдията Ди преля. Той тропна с крак и извика:

— Къде е охраната, къде са стражниците? Къде са писарите и чиновниците, къде са се сврели всички от това проклето съдилище?

— Началникът на стражата напусна миналия месец. Старият писар от три седмици е в отпуск по болест, а…

— Значи освен теб няма никой? — прекъсна го съдията и се обърна към Цяо Тай: — Заключи този тъмничар в неговата тъмница. Сам ще разбера какво става тук!

Тъмничарят понечи да възнегодува, но Цяо Тай го цапардоса няколко пъти и му върза ръцете на гърба. После го врътна кръгом и след един ритник по задника извика:

— Хайде в тъмницата!

В лявото крило на сградата се озоваха в обширна тъмница зад празните помещения на охраната. Личеше си, че килиите отдавна не са били използвани, но вратите изглеждаха достатъчно яки, на прозорците имаше железни решетки. Цяо Тай тикна тъмничаря в една малка килия и заключи вратата.

— Сега искам да огледам съдебната зала и канцеларията — каза съдията.

Цяо Тай грабна един хартиен фенер. Бързо намериха двойната врата на съдебната зала. Цяо Тай я блъсна и тя се отвори тежко със скърцане на ръждясали панти. Цяо Тай вдигна фенера. Пред тях се разкри голяма празна зала. По плочника се стелеше слой прах и мръсотия, от стените висяха паяжини. Съдията Ди пристъпи към подиума и се загледа в избелялата и опърпана червена покривка на съдийската маса. Един огромен плъх притича през краката им и се скри.

Съдията махна на Цяо Тай да го последва и се качи на подиума, заобиколи масата и дръпна завесата към кабинета отзад. Отгоре му се посипа облак прах.

Кабинетът беше празен, като се изключат голо разнебитено бюро, кресло със счупена облегалка и три ниски столчета. Цяо Тай отвори отсрещната врата. Лъхна ги мирис на влага. Целите стени бяха в полици, отрупани с позеленели от плесен кожени кутии. Съдията Ди поклати глава.

— Архив за чудо и приказ! — промърмори той.

Ритна вратата към коридора и безмълвно закрачи обратно към вътрешния двор, а Цяо Тай го предшестваше с фенера.

Ма Жун и Тао Ган бяха заключили пленниците в килиите на тъмницата. Трите трупа оставиха в караулното помещение. Прислужниците на съдията разтоварваха багажа под зоркото око на домоуправителя, който съобщи на Ди, че личните покои на окръжния съдия в дъното на сградата са в отлично състояние. Предшественикът на съдията бе оставил всичко в пълен порядък — пометени стаи, почистени мебели в прилично състояние. Готвачът вече се бе захванал да пали огъня в кухнята. Съдията въздъхна облекчено — поне семейството му имаше подслон.

Той пусна сержант Хун и Ма Жун и им нареди да разгърнат постелките си в някоя странична стаичка в личните му покои. После кимна на Цяо Тай и Тао Ган да го последват и се отправи обратно към запуснатия кабинет.

Тао Ган сложи две запалени свещи на бюрото. Съдията Ди внимателно седна в паянтовото кресло. Двамата му помощници издухаха праха от ниските столчета и също седнаха. Съдията скръсти ръце на писалището. Известно време никой не проговори.

Тримата представляваха странна гледка — все още в кафявите си пътни роби, раздърпани и окаляни след битката с разбойниците. Лицата им изглеждаха бледи и изтощени в мигащата светлина на свещите. Най-сетне съдията проговори: