Роберт Хюлик - С гвоздей в черепа

— Йе Тай няма откъде да взема повече пари! — завърши изречението Тао Ган.

— Позна! — победоносно каза зарзаватчията.

— Ето какви работи стават! — отбеляза Тао Ган. Той пъхна увитата ряпа в ръкава си и излезе.

Повъртя се из квартала, мъчейки се да открие някой игрален дом. Като бивш професионален комарджия подушваше тези места отдалече и скоро заизкачва стъпалата към втория етаж на един магазин за коприна.

В една голяма, старателно белосана стая, завари четирима мъже да играят на зарове върху квадратна маса. Малко встрани седеше набит мъж и сърбаше чай. Тао Ган се настани срещу него. Явно това беше собственикът на игралния дом. Той изгледа кисело покрития с кръпки кафтан на Тао Ган и рече хладно:

— Я си отивай, братко! Най-ниският залог в това заведение е петдесет медни монети!

Тао Ган взе чашата му и бавно прокара средния си пръст два пъти по ръба й.

— Извини ме за грубостта — побърза да каже собственикът. — Изпий с мене чаша чай и кажи какво мога да сторя за тебе!

Тао Ган му бе показал тайния знак на професионалните комарджии.

— Е — рече той, — да ти кажа право, дошъл съм за един поверителен съвет. Оня юнак Йе Тай от магазина за хартия ми дължи една малка сума, а твърди, че в момента нямал пукната пара. Зная, че няма полза да се смуче дъвкана захарна тръстика, затова дойдох тук да проверя дали не ме лъже, преди да си послужа с принуда.

— Не му позволявай да те баламосва, братко! — каза собственикът. — Когато дойде тук снощи, той игра със сребърници!

— Мръсният му измамник! — възкликна Тао Ган. — Каза ми, че брат му е скръндза, а сестра му, която му помагала, била убита!

— Това може и да е вярно — каза собственикът, — но той има и други източници на пари. Снощи, като си пийна, спомена нещо за някакъв глупав младеж, когото доял.

— Не би ли могъл да откриеш коя е дойната крава? — оживено попита Тао Ган. — Аз съм отраснал в чифлик и също умея добре да доя!

— Хитра идея! — одобрително рече собственикът. Ще се опитам да разбера нещо довечера, когато Йе Тай намине оттук. Той има яки мускули, ама в главата хич го няма. Ако от сделката могат да спечелят двама, ще ти кажа.

— Утре ще дойда пак — каза Тао Ган. — Между другото, не искаш ли да поиграем на една игра със залагане?

— Винаги! — рече зарадван собственикът.

Тао Ган извади от ръкава си седем картончета. Сложи ги на масата и заяви:

— Обзалагам се на петдесет медни монети, че мога да направя от тези парченца всичко, което пожелаеш!

Собственикът изгледа с любопитство седемте картончета и рече:

— Дадено! Направи ми една кръгла медна монета, винаги съм харесвал вида на парите!

Тао Ган се зае за работа, но не успя.

— Изобщо не мога да разбера това! — възкликна той раздразнено. — Оня ден видях как един човек успя да изпълни подобно желание. Изглеждаше съвсем лесно!

— Е — миролюбиво каза собственикът, — аз пък видях снощи в моето заведение един мъж да хвърля печеливши зарове осем пъти подред. И също изглеждаше много лесно. Но след него приятелят му се опита да направи същото и загуби всичко.

Тао Ган започна унило да събира картончетата, а собственикът добави:

— Можеш да ми платиш сега. Нали си съгласен, че ние, професионалистите, винаги трябва да даваме пример за чисто уредени сделки?

Тао Ган кимна тъжно и започна да отброява монетите, а собственикът каза съчувствено:

— На твое място, братко, аз бих изоставил тази игра. Струва ми се, че с нея можеш да загубиш много пари!

Тао Ган кимна отново. Той стана и си тръгна. На път към Кулата на камбаната си мислеше с досада, че интересните сведения за Йе Тай му бяха стрували доста скъпо.

Намери дома на Ляо без затруднения — той бе разположен близо до храма на Конфуций. Къщата бе красива, а портата — богато украсена с дърворезба.

Тао Ган бе започнал да огладнява. Той се огледа наляво и надясно за някоя евтина гостилничка. Но в този квартал бяха резиденциите на богаташите. Единственият магазин, който се виждаше, беше голям ресторант, точно срещу къщата на Ляо.

Тао Ган въздъхна дълбоко и влезе. Това разследване май щеше да му излезе доста солено. Качи се на втория етаж и седна на една маса с лице към прозореца. Оттам можеше да държи под око къщата насреща.

Слугата го поздрави любезно, но направи кисела физиономия, когато Тао Ган си поръча само една малка кана вино — най-малката, която имаха. Щом му донесоха миниатюрната каничка, Тао Ган я изгледа с отвращение.

— Ех, приятелю — с укор рече той, — тук вие насърчавате пиянството!