Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

— Господарят очаква негово превъзходителство вътре — съобщи прислужникът, отваряйки вратата.

Преди да влезе, съдията Ди направи знак на Тао Ган, който се насочи към едно от креслата до масичката.

Посрещна го тежкият аромат на индийски благовония. Той идваше от голяма бронзова кадилница, поставена на високия олтар в дъното на мъждиво осветената от два свещника зала. Под олтара бе сложена разкошна старинна жертвена маса, приготвена за възпоменателна служба. Отпред до ниска масичка седеше Лян Фу, облечен в официална роба от тъмнозелен брокат, с висока шапка, която показваше, че е издържал успешно литературните изпити. Той се изправи бързо и тръгна срещу съдията.

— Надявам се, че всички тези стъпала не са ви затруднили много, ваше превъзходителство — с любезна усмивка каза той.

— Ни най-малко — побърза да го увери съдията. Хвърли един бърз поглед към портрета на адмирал Лян в естествен ръст с пълно бойно снаряжение, който висеше на отсрещната стена, и добави: — Дълбоко съжалявам, че прекъсвам помена за вашия покоен баща.

— Негово превъзходителство е добре дошъл по всяко време — спокойно го увери Лян. — А и покойният ми баща едва ли би се сърдил заради прекъсването, защото винаги поставяше официалните си задължения над семейните дела, за което може да ви увери синът му. Моля, заповядайте.

Той настани госта си от дясната страна на масичката. На нея имаше голяма шахматна дъска с няколко черни и бели фигури, разположени като за финал на някаква партия. Отстрани бяха поставени две медни тасчета, едното с неиграещите бели фигури, другото — с черните. Лян очевидно изучаваше шахматна задача. След като седна и оправи робата си, съдията Ди каза:

— Дойдох да обсъдя с вас някои нововъзникнали обстоятелства, господин Лян — и след като изчака домакинът му да се разположи от другата страна, продължи: — И по-специално това с отмъкнатото тяло на покойната жена.

Лян повдигна извитите си вежди.

— Интересен обект за кражба! Трябва да ми разкажете по-подробно. Но нека да пийнем преди това по чаша чай.

Той стана и се насочи към чайната масичка в ъгъла. Съдията се огледа набързо. Мъждукащите свещници осветяваха даровете върху жертвената маса, застлана с покривчица от везан брокат. Съдове от злато, отрупани с оризови курабийки и плодове, бяха грижливо подредени между две красиви старинни вази със свежи цветя. Широката ниша зад жертвената маса, в която постоянно стоят изложени табличките с имената на предците, бе закрита с алена завеса. Тежкият дъх на благовонията не успяваше напълно да задуши някакво странно ухание на чуждоземски подправки, долитащо иззад завесата. Съдията вдигна за миг глава и едва успя да различи високо горе през кълбетата синкав дим чернеещите греди на тавана. Голият под беше от широки тъмни дъски, излъскани до блясък. Той скочи рязко. Примъкна стола си от лявата страна на масичката и обясни небрежно на Лян, който идваше насреща му:

— Ако разрешите, по-добре да седна тук. Заслепяват ме свещите.

— Разбира се — Лян също придърпа стола си, така че да е срещу съдията. — Тъкмо и двамата ще виждаме по-добре портрета на баща ми — каза той, когато седна.

Съдията наблюдаваше как той налива чай в две чашки от син порцелан. Постави едната пред госта, другата задържа в ръката си. Съдията съзря през дългите тънки пръсти една пукнатина в изящната глазура. Лян гледаше замислен към портрета.

— Приликата е поразителна — каза той, — портретът е правен от голям майстор. Забелязвате ли как са изрисувани и най-дребните подробности?

Той остави чашката си, изправи се и пристъпи към портрета. Застанал с гръб към съдията, посочи с пръст детайлите по широкия меч, висящ до коленете на адмирала. Съдията Ди бързо размени двете чаши. След това изля взетата от Лян чаша в тасчето с шахматни фигури до себе си, преди да стане и да се приближи до своя домакин с празната чашка в ръка.

— Надявам се, че сте запазили този меч? — попита той и когато Лян кимна утвърдително, добави: — Аз също притежавам един прочут меч, наследен от моите прадеди. Името му е Дъждовен дракон.

— Дъждовен дракон? Странно име.

— Ще ви разкажа историята му… друг път. Мога ли да получа още една чаша чай, господин Лян?

— Разбира се!

Двамата отново седнаха, Лян напълни чашата на съдията Ди и изпи своята. След това скри тънките си длани в ръкавите и каза с усмивка:

— Да се върнем сега към историята с изчезналото тяло…

— Преди да стигнем до нея — рязко каза съдията Ди, — ми се иска накратко да ви очертая рамката й.