Роберт Хюлик - Утринта на маймуната

— А защо просто не сте им наредили да ви придружат дотам? — прекъсна го съдията.

Лихварят изглеждаше объркан.

— Нали знаете, ваше превъзходителство, какви са днешните слуги. Ако скитникът наистина беше получил сърдечен разрив, не исках те да го узнаят. Каквито са нагли, тези негодници можеше да започнат да ме изнудват… Както и да е, когато се върнах при ъгъла на улицата, от падналия нямаше и следа. Един уличен търговец ми каза, че старият скитник бил станал скоро след спречкването. Избълвал всякакви оскърбления по мой адрес, после тръгнал към склона пъргаво като момче.

— Ясно. Какво направихте после?

— Аз ли? Ами наех носилка да ме откара у дома. Но от неприятния случай се разстрои стомахът ми и щом слязох пред портата, внезапно ми прилоша. За щастие господин Уан и синът му тъкмо се връщаха от разходка и младежът ми помогна да вляза вътре. Яко е като бик това момче. И после веднага си легнах — той отново попи лицето си и заключи: — Осъзнах напълно, че не биваше да посягам на стария скитник, ваше превъзходителство. Както виждам обаче, той явно е подал оплакване срещу мен. В такъв случай съм готов да платя нужното обезщетение, в разумни граници, разбира се…

Съдията се надигна нетърпеливо.

— Елате с мен, господин Лън — строго нареди той. — Искам да ви покажа нещо.

Излезе от кабинета, следван от Тао Ган и озадачения лихвар. Вън в двора съдията нареди на началника на стражата да ги отведе в моргата, намираща се в специално помещение до входната врата. Влязоха в голата задушна стая, в която имаше само един висок нар от чамови дъски, покрит с тръстикова рогозка. Съдията отметна единия край на покривалото и запита:

— Познавате ли този човек, господин Лън?

След като хвърли бърз поглед към лицето на скитника, Лън изкрещя:

— Пресвети небеса, убил съм го! — после падна на колене и захленчи жалко: — Милост, господарю! Имайте милост към мен! Беше просто нещастен случай, кълна ви се. Аз само…

— Ще имате възможност да обясните всичко пред съда — отвърна хладно магистратът. — А сега ще се върнем в кабинета ми, защото още не сме приключили с вас, господин Лън.

Когато влязоха в кабинета, съдията Ди се разположи зад писалището и даде знак на Тао Ган да седне отпред на столчето. Лън не получи покана, затова и остана прав, наблюдаван от зорките очи на началника на стражата. Известно време съдията Ди го гледа изпитателно, поглаждайки бавно дългите си бакенбарди. После извади от ръкава си изумрудения пръстен и запита:

— Защо сте казали на моя помощник, че никога не сте виждали този пръстен?

Лън се втренчи в скъпоценната вещ с извити от почуда вежди. Не изглеждаше особено притеснен от внезапния въпрос.

— А откъде можех да знам, че е ваш служител, господарю? — попита той раздразнено. — Иначе щях да отвърна изчерпателно, разбира се. Но пръстенът ми напомни за едно доста неприятно изживяване и не желаех да го споделям с напълно непознат човек.

— Добре, добре. Тогава ми кажете коя беше младата жена, която го донесе.

Лън повдигна пълничките си рамене.

— Наистина не съм в състояние да ви отговоря, ваше превъзходителство. Беше облечена доста бедно и явно принадлежеше към някоя разбойническа банда, тъй като краят на лявото й кутре бе отрязан. Но иначе беше хубавка, дори много хубава. Та значи тя сложи пръстена на тезгяха и попита каква е цената му. Бижуто е старинно и скъпо, както сам можете да се уверите, и струва около шест сребърника. Хайде, нека са десет, ако го купи колекционер. Затова й казах: „Ако искаш да го заложиш, давам един сребърник, ако го продаваш — два.“ Всеки си гледа изгодата, нали? Дори когато пред теб стои такава красавица. Ала тя изобщо не прие предложението ми. Грабна си пръстена, тросна ми се, че не бил за продан, и си излезе. Повече не я видях.

— Аз пък чух друга версия — подхвана строго съдията Ди. — Затова ми разкажи какво сте си шепнали.

Лицето на Лън внезапно почервеня.

— Така значи, тези негодници моите служители пак са шпионирали! Е, тогава ще разберете в какво неловко положение бях, ваше превъзходителство. Разпитвах я само защото се опасявах, че такова хубаво момиче от провинцията, съвсем самичко в града… може да попадне на лоши хора и…

Съдията удари с юмрук по писалището.

— Стига си го увъртал, човече! Кажи ми какво точно си говорихте?

— Добре… — каза страхливо Лън. — Предложих й да се срещнем по-късно в близката чайна, за да… просто я погладих по ръката да я успокоя, че й мисля доброто, нали разбирате. А тя изведнъж избухна яростно. Каза, че ако не престана да я задирям, ще извика брат си, който я чакал отвън. И после… побягна.