Роберт Хюлик - Утринта на маймуната

— Все още не съм искал от вас официално признание, господин Уан — отвърна спокойно съдията Ди. — Първо трябва да се изяснят някои моменти. Най-напред — защо му е било необходимо на господин Туан по всяко време да разполага с такива големи суми?

— Защото все се надяваше, че неговата скитница ще се съгласи да се омъжи за него. Каза ми, че възнамерявал да я откупи от брат й и веднага щом това стане, да се установят в някое спокойно селце и да започнат нов живот.

— Разбирам. Има и още нещо: защо не сте казали направо на Туан, че се нуждаете от златото му поради сериозни парични затруднения? Нима вече не съществува старата традиция колеги от една гилдия да си помагат взаимно? А той е бил доста заможен търговец и е можел да си позволи подобна помощ, дори в размер на пет златни слитъка.

Тези въпроси като че ли затрудниха Уан. Устните му затрепериха, но той така и не успя да пророни и дума. Съдията Ди се отказа да изяснява докрай въпроса и продължи:

— Трето, вие сте с доста крехка физика, пък и вече на възраст. Как пренесохте трупа чак до изоставената хижа? Вярно, че е било по нанадолнище, но и така товарът е бил непосилен за вас.

Уан явно се беше овладял. Поклащайки безутешно глава, той отвърна:

— И на мен самия не ми е ясно как успях, ваше превъзходителство. Не бях на себе си, в главата ми имаше само една мисъл — че трябва незабавно да скрия тялото. Това ми даде сила да пренеса тежкия товар до градината, а оттам и в гората. Когато се върнах у дома, бях ни жив, ни умрял… — той отново попи потта от челото си и добави по-уверено: — Напълно съзнавам, че съм отнел живота на един достоен човек заради парите му, и съм готов да платя за извършеното престъпление със своя живот.

Съдията се изправи в креслото си. Облакътен на писалището, той се вгледа в посетителя и каза хладно:

— Вие може би не осъзнавате, че след такова самопризнание цялото ви имущество ще бъде конфискувано, господин Уан. Освен това синът ви не ще получи нищо в наследство, тъй като ще настоявам да бъде установено доколко е отговорен за постъпките си.

— Какво искате да кажете? — викна обезумял аптекарят. Наведе се напред и удари с юмрук по масата: — Не е вярно, това е долна лъжа! Синът ми е напълно в ред! Просто развитието му е мъничко забавено, но пък той е само на двайсет години. Щом порасне и възмъжее, умът му ще се развие… С малко търпение и предпазване от силна възбуда той се държи съвсем нормално — бащата изгледа умоляващо съдията и продължи с пресеклив глас: — Той е единственият ми син, господарю, и е толкова добро и кротко момче! Казвам ви, че…

Магистратът промълви меко:

— Аз лично се наемам да му осигуря всички грижи, от които се нуждае, докато сте в затвора, господин Уан. Давам ви думата си. Но ако не се вземат съответните мерки, синът ви може да стане причина за нови нещастия. Трябва да бъде поставен под попечителство, това е единственото правилно решение. Преди два дни на излизане от аптеката ви е зърнал случайно онази красива скитница, която е стояла пред заложната къща на Лън. Хубостта й наистина е поразителна и в обърканото съзнание на младежа е заседнала мисълта, че това е неговата любима. Понечил е да я хване за ръката, ала се е появил господин Туан и му е заявил, че тя е негова избраница, след което братът на госпожица Сън грубо е прогонил момчето. Случката се е врязала болезнено в разстроеното съзнание на сина ви и когато снощи Туан е дошъл у вас, той веднага го е разпознал. Дълбоко убеден, че това е човекът, отнел любимата му, той го е убил. После сте го накарали да пренесе тялото в горската хижа, а вие сте вървели отпред. За младежа това не е било трудно, защото, както повечето хора с болен разсъдък, той е извънредно силен.

Уан кимна унесено. По бледото му изтощено лице изведнъж се бяха врязали дълбоки бръчки, раменете му се смъкнаха. Пред очите им изведнъж се преобрази от стегнат, жизнен търговец в съсипан старец.

— Значи затова говореше непрекъснато за момичето и Туан… Всичко, което се случи снощи, ми дойде съвсем изневиделица, защото през целия ден синът ми беше в чудесно настроение. Следобед го водих на разходка в гората и той много се забавлява, докато наблюдаваше играта на гибоните. Вечеря заедно с домоуправителя, после си легна, защото бързо се изморява. Казах на прислугата, че ще вечерям сам в библиотеката, и помолих да ми донесат там нещо леко. По-късно, докато си с Туан, го заговорих за златото, а той ме успокои, че ще изтегли от столицата достатъчно пари, които мога да му изплатя на части. „Твоята любезна помощ след малко — добави той с усмивка — ще приспадна като полагаема лихва към дълга ти.“ Такъв си беше Туан, ваше превъзходителство. Наистина забележителна личност. Изпи една кана вино и тръгна към моята работилница в градината, където изпитвам новите лекарства. Сложи си лявата ръка върху дъската за рязане и затвори очи. Тъкмо нагласях острието на ножа и някой ме блъсна силно в лакътя. „Този гнусен дъртак ми отне любимата!“ — разнесе се викът на сина ми. Неволно натиснах ножа и отрязах цели четири пръста от ръката на моя колега. Той залитна напред и изкрещя от болка и ужас. Аз се огледах за мехлем, за да спра поне кървенето. Но момчето изведнъж замахна с желязното чукало и удари силно Туан по темето — аптекарят погледна отчаяно съдията. После се подпря с две ръце о края на писалището: — Ярката луна го е събудила, показал се е на прозореца и ни е видял как влизаме в градинската пристройка. Пълнолунието винаги го довежда до изстъпление… Синът ми не съзнаваше какво върши, ваше превъзходителство. Обикновено си е съвсем кротък… — Гласът му пресекна от вълнение.