Роберт Хюлик - Утринта на маймуната

— Отговаряй само на въпросите ми — прекъсна го раздразнен съдията. — Кажи сега кога започна да работиш за Лън, собственика на заложната къща?

— На заложната къща? Къде ме търсите, господарю? Имената им да не чувам на тези кръвопийци. Главатар ни е Пекаря от Чанбей. Живее над винарната близо до Западната врата. По-точно — беше наш главатар, успяхме да се откупим. Аз, сестра ми и Чан.

Съдията Ди кимна. Знаеше, че според неписаните правила на подземния свят човек, заклел се като член на банда, може да се откупи, ако плати известна сума, от която се отбиват първоначалната му такса за включване в групата и съответният дял от общите приходи през годините на членство. Подобно разчистване на сметки често даваше повод за люти кавги.

— И двете страни ли останаха удовлетворени от крайното споразумение? — попита магистратът.

— Е, имаше малко сдърпване. Пекаря се опита да ни преметне, той си е мръсник. Добре, че беше чичо Туан, който си играе с цифрите, както си иска. Взе лист хартия, смята, смята и излезе, че Пекаря може да пие една студена вода. На онзи, разбира се, това хич не му хареса, обаче имаше и други двама свидетели, та потвърдиха каквото каза чичо Туан. Ще — не ще, Пекаря трябваше да ни пусне.

— Ясно. А защо решихте да напуснете бандата му?

— Защото за нищо ни нямаше, пък и ни принуждаваше да правим разни неща, които не ни харесваха. Не ни бяха работа, да го река. Оня ден ни караше с Чан да сме помагали за пренасянето на два сандъка през границата. Казах му: дума да не става! Първо, пипнат ли ни, работата е дебела. Второ, хората, дето ги вземаше за такава работа, после все се затриваха, уж при нещастен случай. Вярно, случват се и такива работи, но нещо много зачестиха напоследък.

Съдията хвърли многозначителен поглед на Тао Ган.

— Когато двамата с Чан му отказахте, кой пое поръчката вместо вас?

— Ин, Мън и Лу — отговори с готовност Сън Гуй.

— И къде са те сега?

Сън прокара ръка през гърлото си:

— Просто нещастен случай, да не си помислите нещо друго — каза той, намигайки. В малките му очички се мярна страх.

— А на кого трябваше да бъдат доставени тези два сандъка? — попита отново съдията.

Бандитът само повдигна широките си рамене.

— Само небесата знаят. Подочух как Пекаря нарежда на Ин да се свържат с някакъв богаташ, който държал магазин на тукашния пазар. Не съм и разпитвал повече, не ми е работа. Пък и колкото по-малко знам, толкова по-добре. Чичо Туан също ме посъветва да не се меся в това.

— Къде беше снощи?

— Аз ли? Ходихме със сестра ми и Чан в „Червеният шаран“ да хапнем малко и да похвърляме зарове. Чичо Туан каза, че ще вечеря някъде другаде, не обичал комара. Когато се върнахме към полунощ, стария още го нямаше. Горкият, да го цапардосат така по главата! Не биваше да излиза сам, особено в непознат град.

Съдията Ди извади от ръкава си изумрудения пръстен.

— Виждал ли си тази дрънкулка? — попита той.

— Разбира се. Това е пръстенът на чичо Туан, има го от баща си. Толкова предумвах сестра си: накарай го да ти го подари! Но тя не щеше и да чуе. Казвам ви, господарю, голяма мъка ми е тази моя сестра!

— Отведи го обратно в килията! — нареди съдията на офицера. — После кажи на жената на тъмничаря да доведе госпожица Сън в кабинета ми! — и докато прекосяваха вътрешния двор, магистратът рече възбудено на Тао Ган: — Ти действително направи много умен ход. Вече разполагаме с първата сериозна улика по случая с контрабандата. Незабавно ще изпратя нарочен човек при колегата ми от Чанбей с молба да арестува Пекаря. Той ще каже кой стои над него по веригата и на кого е трябвало да бъдат доставени сандъците. Няма да се учудя, ако получателят се окаже нашият приятел Лън, собственикът на заложна къща. Той е богат и държи магазин на пазарния площад, при това често пътува до Чанбей.

— Наистина ли смятате, че Сън Гуй няма нищо общо с убийството на Туан, господарю? Разказът на младия Лън за разходката в гората напълно съвпада с описанието на бандита и сестра му.

— Ще разберем подробностите, когато открием истинската самоличност на този тайнствен Туан Моудзъ, Тао Ган. Имам усещането, че Сън Гуй ни разказа всичко, което знае. Но нищо чудно и много да не знае. Ще изслушаме и сестра му.

Стигнаха до кабинета. Старши писарят скокна енергично на крака и се завтече да ги посрещне. Подаде някакъв документ на магистрата и каза:

— Дочух, че господин Тао Ган пита началника на стражата за бандит на име Лю Пекаря, ваше превъзходителство. Току-що пристигнаха тези протоколи от съдебни заседания в Чанбей. Вътре се споменава и за този бандит.