О. Хенри - Ябълката на сфинкса

— Трябва да е на шейсет и пет.

— Много добре. Той се е разполагал в отшелническата си дупка двайсет години. Да речем, че е бил на двайсет и пет, когато си вдига чуковете и повече не се връща. Значи, от него се иска отчет за двайсет години от живота му, иначе — тури му пепел. Къде е прекарал тези две петорки и една десятка? Ще ви кажа какво мисля аз. В дранголника за многоженство. Да кажеме, дебелата блондинка от Сейнт Джо, кльощавата брюнетка от Скилет Ридж и онази със златното зъбче от долината Ко. Редрът съвсем се обърква и отива зад решетките. Излежал колкото му се полага, той излиза и казва: „Било каквото било, но край на всякакви фусти!“ В отшелническия отрасъл няма възпроизводство, тъй че секретарки не се натискат за работа там. Веселият живот на отшелника — това ми дайте. Стига с тия дълги косми в гребена и огризки от кисели краставички в пепелника! Казвате, че са го пратили при шантавите, понеже се представял за цар Соломон. Дрън-дрън! Та той наистина е бил Соломон. Това е, аз свърших. За всичко това, струва ми се, не се полага ябълка. Прилагам марки за отговор. Едва ли е вероятно да грабна наградата.

Когато господин Никой завърши, никой нищо не каза, понеже присъстващите се съобразяваха с указанието на съдията Менефи — да се въздържат от коментари. И ето че находчивият инициатор на конкурса се прокашля, за да подхване последния разказ за наградата. Макар да седеше неудобно на пода, това ни най-малко не се отразяваше на достолепния му вид. Отблясъците на гаснещия огън играеха по лицето му, изсечено отчетливо като глава на римски император върху старинна монета, и по гъстите кичури на почтените му побелели коси.

— Женското сърце! — подзе той с равен, но вълнуващ глас. — Кой може да го разгадае? Нравите и желанията на мъжете биват най-различни. Но ако питате мен, сърцата на всички жени бият в един ритъм, настроени на извечната мелодия на любовта. За жената любовта означава саможертва. Ако тя е достойна за това име, то никакви пари и никакви титли не могат да надделеят над нейната искрена преданост.

Господа съдеб… искам да кажа, приятели мои, разглеждаме случая Редрът срещу любовта и предаността. Но кой е подсъдимият? Не Редрът, защото той вече е изтърпял наказанието си. И не онези безсмъртни страсти, които красят живота ни с радостта на ангелите. Кой, тогава, е подсъдимият? Тази вечер всеки от нас е изправен на съд и е длъжен да отговори: благородни или тъмни сили бушуват в гърдите му? А ни съди нежната половина на човечеството в лицето на едно от най-изящните нейни цветя. В ръката си тя държи наградата, сама по себе си незначителна, но достойна за нашите благородни усилия да спечелим одобрението на една от най-достойните представителки на женския ум и вкус.

Като преминавам към въображаемата история на Редрът и прелестното създание, на което той е отдал сърцето си, бих искал преди всичко да издигна глас против недостойните подмятания, че егоизмът, вероломството или слабостта към разкоша на която и да е жена са го принудили да се отрече от света. Аз не съм срещал толкова бездушна или толкова продажна жена. Причината трябва да търсим другаде — в по-недостойната природа и по-долнопробните намерения на мъжа.

По всяка вероятност в онзи паметен ден, когато са стояли пред портата, двамата влюбени са се скарали. Измъчван от ревност, младият Редрът напуска родния си край. Но имал ли е той достатъчно основание да постъпи тъй? Няма доказателства нито за, нито против. Има обаче нещо по-силно от всякакви доказателства: великата, вечната вяра в добротата на жената, в нейната устойчивост пред съблазните, във верността й дори при наличието на предлагани съкровища.

Представям си безразсъдния младеж, който се терзае и броди по света. Представям си как лека-полека се свлича по наклонената плоскост и накрая, напълно отчаян, как осъзнава, че е изгубил най-драгоценния дар, даден му от живота. При тези обстоятелства става ясно защо той бяга от света на неволите и защо се разстройва умствената му дейност.

Но какво виждам аз от другата страна? Самотна жена, която чезне от година на година, но продължава да чака със скрита надежда — ей сега ще се появи, ей сега ще се чуят стъпките му. Напразно. Сега тя вече е стара. Побелелите й коси са гладко вчесани. Всеки ден тя стои на прага и се взира изтерзана в прашния път. Все й се струва, че го чака там, на портата, където са се разделили. Да — моята вяра в жената рисува такава картина в съзнанието ми. Разделени навеки на тоя свят, но тръпнещи в очакване. Тя предвкусва среща в Елизиума, а той — във вечната огнена…