О. Хенри - Ябълката на сфинкса

— Не, господине — отсече Билдад, — нищо подобно. Тя изобщо не се е женила за него. Мармадюк Мълиган разговарял веднъж с някакъв човек от родния град на Редрът. Та той му казал, че Редрът си е бил момче на място, само че потупаш ли го по джоба, в него дрънвали само копчета за ръкавели и връзка ключове. Той бил дал дума на тази млада госпожица Алис… забравих й презимето. Човекът казал, че тя била такава мома, на която с удоволствие можеш да платиш трамвайния билет. Добре ама в града пристигнал богат младеж, който имал карети, дялове в рудници и колкото щеш свободно време. Е, падал донейде и лепка. Та тоя и госпожица Алис започнали случайно да се срещат по пътя към пощата, пък ставали и други съвпадения и разни неща, които понякога карат момичето да върне годежния пръстен и прочее подаръци. С една дума, появила се „пукнатина в люнета“, както е рекъл поетът. Един ден хората видели Редрът и госпожица Алис да си говорят на портата. После той свалил шапка и дим да го няма. Оттогава никой не го и виждал в града. Във всеки случай, това е разказал човекът.

— А какво е станало с момичето? — попита младият собственик на агенция.

— Нищо не знам — отвърна Билдад. — Пътят е страшно изрътен и така ужасно друса, че някъде трябва да съм изръсил всички други свои сведения.

— Много тъжна… — понечи да каже нещо съдията Менефи, но бе прекъснат от по-висок авторитет.

— Каква очарователна история! — прозвуча гласът на пътничката, нежен като флейта.

Настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра и пращенето на огъня.

Мъжете седяха на пода, посмекчили негостоприемната му повърхност с дрехи и талаш. Човекът, който се занимаваше с вятърните мелници на „Малкият Голиат“, стана да се поразтъпче, че мускулите му се бяха схванали.

Най-неочаквано прокънтя неговият тържествуващ глас. Той се върна от тъмния ъгъл на стаята и носеше нещо във високо вдигната си ръка. Ябълка — голяма, червена, свежа ябълка, да ти е драго да я гледаш. Беше я намерил в книжна кесия на високата полица в споменатия ъгъл. Не е възможно да е била забравена от нещастника Редрът, великолепният й вид опровергаваше всяко предположение, че може би стои на прашната полица още от август. Очевидно някакви излетници са обядвали в безлюдната къща и са я забравили.

— Дънуди — неговите подвизи изискват да се почете името му — взе да размахва ябълката пред лицата на спътниците си.

— Вижте какво намерих, госпожо Макфарлънд! — провикна се той и вдигна високо ябълката. Осветена от огъня, тя заблестя още по-червена.

Пътничката се усмихна спокойно — винаги спокойно.

— Каква очарователна ябълка! — промълви отчетливо тя.

Съдията Менефи се почувства за миг смазан, унизен, разжалван. Беше му отредено второто място и това го озлобяваше. Защо Съдбата бе предпочела не него, а този нахален, досаден, смотан, вятърномелничав човек, за да му предаде тази предизвикала сензация ябълка? От това откритие той би могъл да разиграе цяло действие, да го превърне в импровизирана реч или дори в комедия, като запази централната роля за себе си. Пътничката вече гледаше с възхищение и усмивка този абсурден Дънбоди или Удбъди, сякаш беше извършил чутовен подвиг. А вятърномелничният се дуеше и въртеше като мостра на своята стока, задвижвана от вятъра, който винаги духа от танцьорките към царството на звездите.

Докато възторженият Дънуди с Аладиновата си ябълка се радваше на преходно внимание, находчивият юрист съставяше план как да си възвърне лаврите.

С най-любезна усмивка на понапълнялото, но с класически черти лице съдията Менефи стана и взе от ръката на Дънуди ябълката, сякаш искаше да я разгледа по-отблизо. В неговите ръце ябълката се превърна в най-важното веществено доказателство.

— Великолепна ябълка — одобри я той. — Трябва да призная, драги ми господин Дънуинди, че засенчихте всички ни със способностите си на фуражир. Но ми хрумна нещо. Нека тази ябълка се превърне в емблема, знак, символ, награда, присъждана по разум и сърце на най-достойните.

Всички присъстващи с изключение на един аплодираха тези думи.

— Добре го измисли, нали? — обърна се към собственика на агенция пътникът, който практически беше господин Никой.

Въздържалият се от аплодисменти беше вятърномелничният. Той се почувства понижен до най-ниския чин. Никога не би се сетил да обяви ябълката за емблема. Възнамеряваше друго: след като разделят и изядат ябълката, той да залепи семките й на челото си, като всяка назове с името на някоя своя позната. Една от семките щеше да бъде госпожа Макфарлънд. Семката, отлепила се първа, щеше да… но сега вече това беше безпредметно.