О. Хенри - Ябълката на сфинкса

— Ще ни удостоите ли с първия разказ? — попита той.

Вятърномелничният седеше по турски, бутнал шапката чак на тила си, за да го предпазва от течението.

— Ами — започна той без ни най-малко смущение, — аз разрешавам това затруднение, да речем, по такъв начин. Разбира се, Редрът е бил разиграван здравата от този овен, който е имал пари за всякакви номера и се е опитвал да му гепи момичето. Ами, ясно, той отива при нея и я пита дали тя нещо не шикалкави. Та кой ще е доволен, ако някакъв айдамак се фука пред момичето му с каляски и златни бонове? Ами, той, значи, отива при нея. Ами, може да се е поразгорещил и да е разговарял с нея като неин собственик, забравяйки, че годежът още не е венчавка. Ами, предполагам, на Алис и е припарило под полата. И му е отговорила доста остро. Ами…

— Слушайте — прекъсна го господин Никой, — ако сте монтирали толкова мелници, колкото пъти повторихме „ами“, вече щяхте да сте натрупали солиден капитал и нямаше да работите, така ли е?

Вятърномелничният се засмя добродушно.

— Ами, аз да не би да съм Гюй де Мопасонг? — отвърна весело той. — Изразявам се чисто по американски. Ами тя му казва нещо от тоя род: „Господин Златен Бон — казва — е само мой приятел, но ме вози нагоре-надолу и ме води на театър, което ти никога не си правил. Трябва ли вечно да съм лишена от всякакви удоволствия в живота?“ „Я зарежи тия номера — казва й Редрът, — ами вземи да му духнеш под опашката. Иначе никога няма да оставиш пантофите си под моя гардероб“.

Ами, такова разписание не може да се хареса на момиче с характер. Готов съм да се обзаложа, че тя е обичала само Редрът. Но е искала да се позабавлява известно време, чисто по женски, преди да стъпи на шията на мъжа си и да стане добра съпруга. Обаче нашият човек се запъва като магаре на мост. И тя, естествено, му връща пръстена. А той духва където му очи видят и захапва бутилката. Ами, това е положението. Готов съм да се обзаложа, че само два дни след изчезването на нейничкия, това момиче е теглило шута на оня рог на изобилието с модна жилетка. Джордж се е метнал на някой товарен и с торбичката сухари и отпратил дявол знае накъде. И няколко години е прегръщал бутилката; после анилинът и огнената вода са му подсказали решението. „Остава ми само отшелническата килия — казва си Джордж, — брада до пояса и заровената кутия с пари, дето ги няма“.

Но Алис, според мене, е била на равнище. Тя не се омъжва, ами се хваща за пишещата машинка и с появата на първите бръчици си взема котка, която тича презглава, като и речеш: „Писи-писи-писи!“ Аз много вярвам в добрите жени и не мога да допусна, че те зарязват любимия си всеки път, когато видят торба пари. — Вятърномелничният млъкна.

— Според мен — пораздвижи се пътничката на ниския си трон — това е една очарова…

— Госпожице Гарланд! — спря я с вдигната ръка съдията Менефи. — Моля ви, без коментари! Това би било несправедливо спрямо другите участници. Господин… ъ-ъ-ъ… ваш ред е, нали? — обърна се съдията Менефи към младия собственик на агенция.

— Моят вариант на тази романтична история е такъв — започна младият човек, като потриваше ръце. — Те не се разделят сърдити един на друг. Господин Редрът се сбогува с нея и тръгва по широкия свят да си търси щастието. Той е уверен, че неговата любима ще му остане вярна. Не допуска и мисъл, че съперникът му може да покори едно толкова любящо и вярно сърце. Аз бих казал, че господин Редрът се отправя към Скалистите планини в Уайоминг, за да търси злато. Но един ден там пристигат шайка пирати, залавят го и…

— Ей! Какво значи това? — провикна се господин Никой. — Шайка пирати слизат в Скалистите планини, така ли? Бихте ли обяснили как са доплавали…

— С влак — отвърна спокойно и с готовност разказвачът. — Те го затварят в една пещера и го държат в нея с месеци, после го отвеждат на стотици мили в горите на Аляска. Там в него се влюбва красива индианка, но той остава верен на Алис. След като броди още година из горите, тръгва си с диаманти…

— Какви диаманти? — пита вече грубо господин Никой.

— Онези, които седларят му е показал в перуанския храм — отговаря малко мъгляво разказвачът. — Когато той се връща у дома, майката на Алис със сълзи на очи го води до зелена могилка, над която се извисява плачеща върба. „Когато заминахте, сърцето й не издържа“ — казва майката. „А какво стана с моя съперник Честър Макинтош?“ — пита господин Редрът, коленичил на гроба на Алис. „Когато разбра, че сърцето й принадлежи на вас — отговаря майката, — той залиня, залиня, залиня, докато накрая отвори мебелен магазин в Гранд Рапидс. После научихме, че някакъв побеснял лос едва не го убил край Саут Бенд, щата Индиана, където бил отишъл, за да скъса всяка връзка със цивилизования свят“. Научил всичко това, господин Редрът се отвръща от хората и, както вече знаем, става отшелник.