Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Още не съм ти позволил да припадаш — прегърна я Адам.

Двамата затанцуваха на приятната замайваща мелодия от четирийсетте. Тя склони глава на гърдите му и чу ускорените удари на сърцето му.

— Всичко е като в приказка, Адам — прошепна замечтано.

— За най-необикновените принцеси приказките могат да се сбъднат.

— Какво искаш да кажеш? — Буца заседна на гърлото й и за миг гласът й секна, но се надяваше, че не се е издала.

— Можем да продължим да живеем като в приказка още много дълго, Лора.

Тя спря да танцува и лицето й изведнъж стана тъжно.

— Да. За един Форчън е достатъчно да завърти няколко телефона… — Лора понечи да се отдалечи, но той я хвана за ръката.

— Какво лошо има? Мислех, че ти е приятно. Че те заслепявам.

— О, наистина ме заслепяваш. Само че понякога, на хора, които не са свикнали с такава… богата храна, им идва… малко множко. Не зная колко… съм в състояние да погълна.

Той долови в гласа й нещо, което не можеше да определи съвсем точно. Беше го долавял и преди — някакво отдръпване и затваряне в себе си.

Двамата вечеряха на палубата, а яхтата бавно се плъзгаше по водите на залива. Вече привършваха с ордьовъра, когато Адам внезапно остави лъжицата си и каза решително:

— Трябва да разрешим загадката около твоята личност.

— Защо го реши точно в този момент? — погледна го изненадана Лора.

— Не зная — призна той с глупава усмивка.

— Ами ако се окаже, че всичко се е случило благодарение на тази загадка? — попита тихо тя.

Той я изгледа дълго и изпитателно.

— Признавам, че има нещо много вълнуващо във всяка загадъчна жена. Но в същото време е доста потискащо. Сигурно и за теб.

— Наистина е много потискащо да нямаш минало, на което да се опреш — каза тъжно тя.

— И не ти позволява да градиш планове за бъдещето.

— Бъдещето ли?

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Честно казано, аз самият никога не съм се замислял много за бъдещето. Но между нас се появи нещо, Лора. И бихме могли… да го задържим. Колкото искаме.

След дълго мълчание, тя най-после каза:

— Не съм сигурна, че те разбирам, Адам.

— Мога да ти дам всичко, за което някога си мечтала, Лора. Фантастичен апартамент, кола по твой избор, екстравагантни пътешествия, дрехи…

— Много щедро предложение. — Тонът й обаче казваше точно обратното.

— Какво искаш от мен, Лора?

— Нищо, Адам. Съжалявам, ако съм ти дала повод да мислиш друго. Не мога да правя планове за бъдещето. И ако дойде моментът, в който ще мога… Е, кой знае какво ще искам тогава? Или пък какво ще искаш ти?

Тя стана от масата и се облегна на парапета. Яхтата беше на един хвърлей от Голдън Гейт. Адам застана зад нея. Съжаляваше за „щедрото предложение“. Разбра, че беше избързал. Връзката им бе още твърде нова и твърде крехка. А според Лора, и временна. Имаше голяма вероятност, щом си възвърне паметта, да си отиде. Да се върне към предишния си истински живот. А може би и към старата си любов.

Той се загледа в прелестния спокоен профил. Възможно ли е някой да я обожава повече от мен? Възможно ли е някой да й даде повече удоволствия?

— Обидих ли те, Лора? Не исках. Просто… Когато съм с теб, чувствам, че живея. И ни е толкова хубаво. Аз държа на теб. И просто си мислех…

— Всичко е наред. Зная какво си мислил.

— Не исках да те обидя, скъпа — каза тихо той. — При тези обстоятелства, това е всичко, което мога да ти предложа.

Тя се взря за миг в очите му и едва не се поддаде на нежния копнеж, който излъчваха. Но бързо извърна глава и се загледа в моста, едва сдържайки сълзите си.

— При тези обстоятелства нищо няма да излезе — рече твърдо тя.

Късно на следващата сутрин, когато Адам се събуди, Лора я нямаше. На възглавницата й имаше оставена бележка. С треперещи ръце той я взе и я разгъна.

Скъпи Адам,

Никога няма да забравя нашето невероятно романтично приключение. Когато четеш тези редове, аз вече ще съм на път за Денвър, за да благодаря на щедрото ти семейство за топлотата и търпението, с които се отнесоха към мен. Ти беше прав. Трябва да възстановя личността си.

Адам смачка бележката и я захвърли в ъгъла. После рязко отметна завивката, втурна се, съвсем гол, към гардероба и го отвори. Всичко, което беше купил на Лора, бе оставено вътре. Не беше взела нищо. Той трескаво започна да тършува из стаята с тайната надежда, че няма да намери златния медальон. Възлагаше всичките си надежди на него.

Рано сутринта Лора се бе обадила на Питър и го бе помолила да уреди полета й от Сан Франциско до Денвър. Той не зададе нито един въпрос и само след час бе уредил резервация за първа класа в търговски самолет, излитащ в седем и петнайсет. Написването на бележката за Адам беше много мъчително, но щом се подписа, тя бързо се облече и положи големи усилия да излезе по най-тихия начин.