Димитър Талев - Железният светилник

— Помилуй ни, боже…

Лазар започна да стене продължително — болеше го раната. Тогава Султана бързо-бързо намокри с масло превръзката и отеднаж я дръпна, втренчила остър поглед в раната — кърваво, смъртоносно цвете. Тя не дочу как изохка Лазар и как въздъхна облекчигелно след бързата тръпка на болката, а веднага премести поглед върху превръзката: между пръстен от засъхнала, почерняла кръв проблясваше при светлината на светилника чисто, алено петно. Сърцето й, цялото й тяло потръпна от радост: нямаше гной, нямаше черна, зинала дупка на младите гърди. Раната едва се бе зачервила наоколо. Султана не се реши да обърне Лазара, да види раната на гърба му. Тя беше по-малка и… дано, господи, дано да мине, да заздрави! Султана пошепна с нежност, макар Лазар да не я чуваше:

— Нема да те мъча повеке, сине, чедо мило…

Тя го превърза отново. Остави превръзката по-хлабава. А Лазар беше все там — в горещия пясък, в дълбоката пресъхнала река. Изворът й беше все тъй далеко и Ния беше там, извръщаше към него глава, но той не можеше да я настигне.

Като пяха втори, а може би и трети петли — Султана ги чу, звънеше и ехтеше целият град от песните им, — Лазар се поуспокои, сега той наистина бе заспал. Спеше и цялата къща, прилегна там на пода до него и Султана.

На час-два преди да се раздени, в стаичката тихо влезе Кочовица, с огромни, уплашени очи, коремът й бе увиснал негли до колената. Опита се да се наведе над свекърва си, но не можеше и току се отпусна на колена до нея. Побутна я с разтреперана ръка, подвикна едва чуто:

— Мамо… мамо!

Султана се изправи, сякаш не бе и спала. Погледна лицето на снаха си, позна.

— Дойде ли веке време, дъще? Отдавна ли е почнало?

— Къде полунощ ли беше… Рекох да потърпя, докато се раздени, но не мога повеке. Страх ме е да не стане нещо. Какво ще правя сега, мамо…

— Не бой се — погали я Султана с грапавата си длан. — Не ти е за пръв път. Ти лесно раждаш. Иди сега, събуди Коча, нека пренесе децата в нашата стая, при дедо им, а ти приготви се както требва. Ей сега ще стана да сложа вода, да се топли. Кажи на Коча да приготви фенера. Ще вървим да викаме баба Керана. Сам не ще го пусна посред нощ.

Тихо шушнеха двете жени. Кочовица каза:

— Боя се, рано иде, майко. Другата седмица ще влеза в деветия месец, след три-чети р и дни.

— Човек никога не знай кога ще дойде часът, щерко. Може да си подранила малко, поизплаши се и ти, но не можеш да знайш точно. Хайде сега, върви и надей се на бога.

Кочовица излезе. Султана се загледа в лицето на сина си, пооправи без нужда завивката му. Той спеше и, струваше й се, по-спокойно. Да беше му казала, да не би да я потърси, но няма да го буди. Излезе в голямата стая, запали огън в огнището, сложи там големия котел с вода.

Кочо вече я чакаше със запален фенер. Поприбра се и тя набързо, надзърна Лазара от вратата и тръгнаха с Коча.

Не се бавиха много, но се върнаха без бабата. Болна била, на легло. Имаше и друга баба, в горните махали, но Султана не я познаваше и кой ще ходи из града цяла нощ! Ако стане нужда, ще вика Бенковица. Родилката надаваше вече първите, тихи стонове. Султана запретна ръкави, изми ръцете си до лактите със сапун. Помагай, боже!

Докато се раздени добре и слънцето изгря, тя беше все на крак. Ту при родилката, ту при Лазара. Намери време да изпрати и двамата мъже в чаршията, не остави и тая сутрин Стояна без кафе и пак, както винаги, две чашки му наля. Като се събуди Лазар, тя му каза, че снаха му ражда. Той се зарадва — и сам чуваше писъците й. После премина сянка по изпитото му лице. Султана разбра какво помисли той. Един умира, друг се ражда. И тя бе помислила същото — и се прокле за тая зла мисъл. Лицето на Лазара беше мъртвешки бледо и още повече брадясало, изчезнали бяха червените петна по бузите му И погледът му беше някак угаснал.

— Нищо не ми е сега — пошушна той, — нищо не ме боли. Премина огънят, но… И душата… тука… в гърлото ми е дошла.

Султана сега се уплаши повече — стори й се, че Лазар вече се предаваше, приличаше на прекършена гранка. Оттатък се чу нов писък на родилката. Султана изтича, колкото можеше, на вдървените си нозе.

Бенковица дойде и сама — да види Лазара. Донесе му тя две бели медени пити, напоени и прелели от мед като сълза. Лазар едва ги погледна, без охота. Султана я изпрати при децата на Кочовица — бяха се събудили в другата стая и плачеха за майка си.

— Пак ти ще ми се намериш, сестро. Не знам къде по-скоро. — После, като излязоха двете в голямата стая, Султана рече със сподавен глас: — Нели го виждаш, сестрице… Сега ме плаши повете отколкото като го видех о кървавен.