Димитър Талев - Железният светилник

— Хапни си, Лазе, хубави са. Виж само да не са червиви.

— Само две си донесла — забеляза Султана с неприкрит укор.

— Те беха само четири узрели. Двете оставих на децата — побърза да се извини Манда и се изчерви. Султана не каза нищо повече.

Две едри капки живот бяха ябълките в ръцете му и Лазар лакомо ги изяде една след друга. Сестрите му поседяха, поприказваха, поплакаха — жалеха го от сърце, — но като мина малко време, започнаха да се оглеждат: Манда пак спомена децата си. Нона — злата си свекърва. После Манда каза, че оставила тенджера да ври на огъня. Султана и сега не се сдържа:

— Е, хайде, вървете си. Виждам, умът ви не е тука.

— Майко, нели знайш, къща… — пак се опита да се извини Манда, по-голямата сестра.

А Нона вече и стана да си върви — никак не можеше да надвие уплахата си от свекървата. Когато си отидоха двете сестри. Султана се ядоса още повече:

— Чужди кучки са те веке, чужди! Рано следобед дойде едно момченце от махалата и влезе направо в малката стая, при ранения.

— Стрино Султано — каза то, — поръча ми майстор Рафе да те питам дали може да дойде да види бате Лазара. Ей го там, стои на улицата. Каза да те питам.

— Майстор Рафе ли? — сопна се на момчето Султана. — Не може. Така му кажи: не може.

Детето я погледна учудено и припна навън.

— Майко, защо… — обади се Лазар с предпазливо недоволство. — Нека дойде. Било каквото било. Той не е лош човек. Поискал да ме види.

— А, не е лош човек ли! Душата ми изгори тоя душманин, а ти…

След смъртта на Катерина, веднага щом чу, че е умряла, Рафе Клинче изчезна някъде и близу един месец време никой не го видя в Преспа. Като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса и ги криеше в олтара, не даваше дори на свещениците да ги разглеждат. Щом узнаха, че се е върнал в града, общинарите, както беше уговорено, пратиха му всекидневните две оки вино, ала резбарят върна виното и каза:

— Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми. Не ща вино, не ми требва.

Още не беше разминал ядът на Султана поради дързостта на Рафе Клинче, насреща й се изправи, каквато си беше, Стойна Нунева, зяпнала към малката стая, с опулени, жадни и тъжни очи. Тя идваше всеки ден и по няколко пъти на ден след раняването на Лазара и все пулеше очи в ранения, но Султана намираше начин да я отпрати. Сега тя направо й се скара:

— Стойне, хайде върви си сега, тука немаш работа. Майка ти се сърди, мома си, тръгнала си по чуждите къщи, секи ден.

— Дойдох — избуботи Стойна, — дойдох, стрино Султано, да ти помогна нещо.

— Ха върви си ти сега, ако стане нужда, ще пратя да те повикат.

Стойна изви очи към Лазара, дано той да я задържи, но той нищо не каза, само червенината по бузите му стана по-гъста. Стойна подсмъркна и си отиде, тупайки с дебелите си нозе.

— Тя ми спаси живота, майко — не се сдържа най-сетне Лазар.

— Право е, сине, спаси те. За това аз нея се в ново ще я облека от глава до пети. Не разбираш ли, тя сега идва само за тебе и… снаха иска да ми става. Глупава я виждаш, но се сеща за това. Направи ни големо добро, ама защо да я залъгваме повеке.

Лазар вече нищо не каза и малко по-късно заспа. Мина може би час време, после отеднаж отвори тревожно очи и простена:

— Мамо, отвори прозорците… Задушавам се.

— Ами те са отворени, чедо. И двата.

— Ох… Много ми е горещо. Пак става нещо тука, вътре — посегна той към гърдите си. — Гори…

Султана виждаше, че пак настъпват тежки часове, излезе вън, поръча на Кочовица да посрещне мъжете, като се върнат от работа, какво да им сготви за вечеря, наля прясна вода и отново зае мястото си до главата на Лазара. Тя се проклинаше, че днес го ядоса на няколко пъти — такава си е тя, проклета, нищо не може да търпи, — и какъв опак ден! Дишането на Лазар ставаше по-бързо, дъхът му отскачаше от гърлото и беше горещ като пламък. Тя мокреше челото, лицето му със студена вода и колко беше то — но той притихваше за минутка-две. Нямаше какво да си говорят сега те двамата, не беше време за разговор, те се бореха сега срещу смъртта — младото тяло и сърцето на майката.

Горещите вълни на треската мятаха Лазара ту на една, ту на друга страна, блъсваха го отпред, заливаха го, той се давеше, потъваше, едвам успяваше да поеме въздух и те пак го повличаха. Лицето на майка му ту се появяваше близу до него — същото мило, загрижено, строго лице, — ту се разтопяваше, изчезваше в червеникава мъгла, задушлива като влажна, гореща пара…