Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Тихо беше в стаята, но Глаушев забеляза, че вече не всички го слушаха с еднакво внимание. По лицето

на Симеон Венчев се четеше нетърпение, а по лицето на Стефан Кибаров — някакво снизходително търпение. Глаушев махна смутено. Стори му се, че говори неясно, неразбрано. Или тия люде не искаха да го слушат! Той чу отдалеко гласа на Бобев:

— Свърши ли, Глаушев?

Борис се отпусна на стола си незадоволен, гневен. Той не можа да каже ни дума повече поради настаналия в него смут, не можеше да намери най-силните, най-правдивите думи, за да застане срещу тия люде, които не искаха да го слушат, а настояваха да кажат своето. Стефан Кибаров продължи тъкмо оттам, където малко преди това бе спрял:

— И мълчанието ти, Венчев, е отговор. Виждам и лицето ти, такова, надменно. Обаче, уверявам те, нема да ме уплашиш. Тебе аз искам да ти кажа и друго нещо. Наблюдавам те, виждам, искаш да властвуваш. Да се качиш на главите ни. Да вземеш ти командата.

Венчев помръдна едното си рамо, попритисна хубавите си твърди устни. Кибаров продължи по-спокоино:

— Реши се пак на конгреса в Прилеп ръководящите в Организацията да се избират от всички членове, а не кой както успее да се наложи на другите. Нашата организация е народна и демократична, с демократични начала. Тя е дело и изразител, проводник на народната воля, а не на лична некаква воля. Така и се прави вече, така и аз дойдох тук, между вас, господин Венчев, не по твой вкус, а по силата на народния вот. Макар че все още…

Венчев го прекъсна, без да го погледне:

— Това е революционна организация, другарю, а не църковна община, та да се надпреварваме, както вие с народняците в България. Народен вот… глупости! Под щиковете на аскера! Но ти гледаш книжките си, Маркс и Енгелс, а не това, което е пред очите ти.

— Йордан Пиперката… — чу се насмешлив глас откъм другия край на стаята — решил Пиперката да прави избор за нов комитет в неговия район, ама според новия правилник. „Ето, казал на селяните, сега вие ще избирате, такава е новата заповед, по ваша воля ще бъде. То се знай, Миро Конев, един път, ще бъде в комитета, също Георги Неделков, а и Ристо Загорчанец ще бъде, но пак вие ще решите, такава е новата заповед.“ Кой ще прекърши думата на Йордан Пиперката, пръв войвода на Демирхисарско и Кичевско, турците и в съня си треперят от него? И всички селяни, събрани там, в един глас решават: „То се знай: Миро ще бъде и Георги, и Ристо Загорчанец! Них избираме ние.“

Гьоре Коцев свенливо се усмихна и пусна ново кълбо чад през русите си мустаки. Кибаров потърка чело с върха на пръстите си, събираше мисли за обстоен отговор, ала в същия миг в стаята се втурна друг непознат мъж, както се бе затичал отвън. Ръбестата адамова ябълка на разголената му шия подскочи, гласът му прозвуча хриплив и леко разтреперан:

— Големи девриета1 идват насам от три страни. Пак обиск на махалата или…

Наскачаха всички. Само Бобев не се помръдна от мястото си, макар лицето му да побледня още повече. Не се помръдна от мястото си и Борис, огледа се, не знаеше що да предприеме. Бобев едва го докосна с разсеян поглед и се обърна към непознатия:

— Близу ли са? Откъде идват?

— Едното требва да е вече към чешмата. Другото току-що завиваше край фурната, а трето пък иде откъм реката.

Бобев стана. Кибаров тъкмо оправяше с пръсти косата си, сложи си и шапката. От вратата, вече на излизане, Симеон Венчев му подхвърли:

— Ако те срещне деврието, ще те помисли за френски консул.

Кибаров също се отправи към вратата. В стаята останаха сами Глаушев и Богдан Бобев. Бобев взе от масата сложени там снопче книжа и ги тури във вътрешния джеб на сакото си:

— Това не бива да остава тук. Може да довтасат агаларите и… Писма. Архива. — Оглеждайки се бързо, сякаш се боеше да не забрави нещо, той добави: — Ти с мене. Не познаваш О. — И дигна очи към Бориса: — Имаш ли оръжие?

Борис мълчаливо поклати глава. Бобев извади от пазвата си черен, лъскав наган, подаде му го през масата с цевта надолу:

— Вие там, в Преспа, слободия. Но в О. Пълен е. Хайде!

---

1 Деврие — военен или полицейски патрул.

Всички се пръснаха по разни посоки още от двора на гостоприемната къща. Това беше една нова махала на О., в която живееха само българи, преселили се повечето от околните села и най-много след въстанието: бяха все люде на Организацията или нейни помощници с жените и децата си заедно. И беше цял лабиринт тая махала — всяка къща, всеки двор и градина се свързваше с тайни проходи и междинни вратички, та можеше да се мине на голямо разстояние през махалата, без да се излезе на улица.