Димитър Талев - Погибел

Владислав мислеше много и за Ирина Радомирова. Следеше движенията й, погледите й, ослушваше се в думите, в гласа й. Той често обръщаше очи към нея, но криеше погледите си, както и своите мисли. И сякаш да изостри, да възбуди още повече и погледа, и мислите си, от време на време се извръщаше към жена си. Тя също бе родила скоро, но се бе случила някаква повреда с нея и още не можеше да се съвземе. Не беше здрава, а сама се грижеше за трите си деца, сама кърмеше най-малкото. Тя мислеше, че никой с нищо не може да замести за децата родната им майка, та отстраняваше слугините, не искаше и да чуе за кърмачка.

— За каква майка ще ме знае детето, щом не е сукало от гърдите ми? И така е дадено от бога: детето да се храни от тялото на майка си.

Тя бе донесла и трите си деца от Охрид, дето беше новият дворец на княз Владислав, и не се отделяше от тях. Едва ще седне да се нахрани заедно с другите, облечена и сресана набързо, измършавяла, та тежкото болярско облекло висеше по нея. Тя беше все уморена, все загрижена, със зачервени очи и пълни с тревога, хубавата някога кожа бе повехнала и лицето й бе станало още по-грозно. Погледът на мъжа и се отвръщаше от нея и търсеше Ирина.

Неговият ламтеж за Ирина Радомирова, позатихнал на няколко пъти, се разгоря с по-голяма сила, стана още по-сложно чувство. Ирина сега беше още по-хубава — хубостта й бе придобила някаква по-голяма сила, някакъв по-силен блясък и дух. Владислав желаеше тялото й, но се заслушваше и в разговорите й, в подбраните думи, които изричаше тя с лекота и с глас, който говореше и сам. В същото време той все повече я мразеше, все повече се боеше от нейната светла, силна душа. Ирина често улавяше погледа му и се виждаше как за едан миг очите й се изпълваха с уплаха, но после заблестяваха с още по-голяма сила и той отпущаше клепки, да се запази негли от страшния им огън.

Те не се бяха срещали насаме, откакто беше Ароновият син в Преспа. Ирина не искаше да го среща и го избягваше. Няколко дни преди Коледа мъжете отидоха на лов за вепри, отиде и царят дори, но Владислав се престори на болен и остана в двореца. Тъкмо бе чакал такъв ден. Той издебна най-сгоден час и влезе направо в стаите на Ирина. Децата й бяха мънички — не можеха да му попречат, но той завари при княгинята една от слугините й. Не се смути синът Аронов от изненадата на младата жена, а още по-малко от слугинята й. Той се поклони дълбоко и рече с лице на благочестив човек, с гласа на самото смирение и с голяма загриженост:

— Прощавай, светла княгиньо и братовчедке, идвам, без да те предизвестя, но аз съм много загрижен за Мария, за здравето й… Искам да поговоря с тебе, ако ми позволиш. Ако съм дошъл не навреме…

Ирина виждаше, че той лъже, но не искаше да покаже страх и кимна към слугинята си.

— Излез за малко.

Лицето на княза отеднаж се промени, щом излезе слугинята. Той се загледа в Ирина със светнали очи, но отиде и седна по-далеко от нея. През една отворена врата се дочуваха гласовете на децата. Владислав попита:

— Сами ли сме?

— Сами. Там са децата.

Владислав не бързаше да заговори и докато гледаше младата жена, бледото му лице побледня още повече. Ирина сви вежди, но той я изпревари:

— Дошъл съм с най-добри мисли за тебе и… за мене. — Той седеше на стола изправен, с преплетени пръсти и с лакти на двете подпори, горд и далечен, искаше да покаже силата си, че може да се сдържа и владее. И продължи: — С тебе може да се говори почти като с мъж. Ти не мисли нищо лошо: дойдох да поговоря за людете, които живеят в тоя дом, за първите люде в царството. За твоя мъж най-напред, за моя братовчед. После за двамата зетьове, после за копелето на царя. Какво ще стане с царството ни, когато един ден ще попадне в ръцете им? Ето затова съм дошъл да поговоря с тебе. Да продължа ли?

— А за царя няма ли да кажеш нещо? — попита Ирина също така отдалеко, с равен глас.

— Царят е вече стар. Тук и в цялото царство има само двама души, които могат да го заместят достойно, когато, по милост божия, се свършат още малкото дни, които му остават. — Князът млъкна за един миг, но Ирина нищо не попита и той продължи: — Не мисля нищо лошо за мъжа ти, моя мил братовчед. Той е храбър и… но царството Радомир не ще може да води. За другите не ща и да говоря… за сърбина и за арменския ромеец Ашот Таронит.

— Тогава… ти!

— Не: първо ти и след това аз. Ние с тебе трябва да се сдружим за доброто на царството.

— И после… По-нататък? — Тя не дочака отговора му и продължи: — Ти искаш да ти дам думата си и да тръгна с тебе, а после… един ден да станем цар и царица. Дълъг път, но ще го минем… с помощта на дявола. Ще отсечем няколко глави и…