Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Последваха „Момчето на пламтящата палуба стоеше“, „Връхлетяха асирийци“ и други бисери на декламацията. После дойдоха упражненията по четене и битката с правописа. Малобройният клас по латински изрецитира няколко стиха с чест. Сега идеше ред на гвоздея на програмата: собствените съчинения на младите госпожици. Всяка от тях на свой ред излизаше на предния край на платформата, прокашляше се, разгръщаше ръкописа си (вързан с изящна панделка) и започваше да чете, като усърдно наблягаше на „изразителността“ и пунктуацията. Темите бяха все същите, разчепквани по подобни поводи от майките им, бабите им и несъмнено от всичките им прабаби по майчина линия чак до времето на кръстоносните походи. Една от темите беше „Дружбата“ и още „Спомени за миналите дни“, „Религията в историята“, „Земята на мечтите“, „За ползата от културата“, „Форми на политическата власт — сравнения и съпоставки“, „Меланхолия“, „Синовна обич“, „Сърдечни копнежи“ и т.н., и т.н.

Преобладаваща особеност на тези съчинения бе грижливо откърмената и къткана меланхолия; друга бе разточителният, пищен поток от „изящна словесност“; трета — издърпаните за ушите особено високо ценени думи и фрази, съвсем изтъркани от употреба. И още нещо много характерно, което окончателно досъсипваше тези писания — неизбежното и непоносимо поучение, размахало куцата си опашка в края на всяко едно от тях. Няма значение каква е темата — всеки път имаше сериозен напън тя така да се извърти, че да даде на всеки високонравствен и благочестив ум повод за размисъл и назидание. Очебийното лицемерие на тези поучения не бе достатъчно, за да бъде изпъдена тази мода от училищата — дори и в днешно време, и явно тя няма да бъде пропъдена, докато свят светува. В цялата ни страна няма нито едно училище, в което младите дами да не се чувстват длъжни да завършат съчинението си с проповед. И ще установите, че проповедта на най-разпуснатото момиче с най-небогоугодно поведение в цялото училище винаги е най-дългата и най-безмилостно благочестивата. Но стига вече — суровата житейска правда не е много приятна на вкус.

Да се върнем към изпита. Първото прочетено съчинение бе озаглавено „Живот ли е това?“. Може би читателят някакси ще изтърпи един откъс от него:

„По обичайните житейски пътища с какви радостни чувства младата душа предвкусва дългоочакваното празненство! Въображението трескаво рисува обагрени в розово картини на веселие. В своите мечтания сладострастната поклонница на модното светско общество вижда себе си сред развеселената тълпа и в нея са приковани всички погледи. Грациозното си тяло, обвито в белоснежни одежди, кръжи в лабиринта на весел танц; сред пъстрата празнична тълпа очите си блестят най-силно, походката си е най-лека.

В такива сладостни мечтания времето бързо отлита и идва желаният час — тя влиза в този рай, за който така упоено е мечтала. Колко приказно изглежда всичко за омаяните си очи! Всяко ново зрелище я омагьосва повече от предишното. Но след време тя открива, че под тази лъскава повърхност се крие суета и само суета, чиито ласкателства нявга са омагьосали душата си, но сега тя грубо дразни слуха си. Балната зала е загубила очарованието си и с погубено здраве и покрусено сърце тя си обръща гръб, убедена, че земните наслади не могат да удовлетворят копненията на душата!“

И тъй нататък, и прочие. По време на четенето се разнасяше одобрителен шепот, придружен с полугласни възклицания от рода на „Колко мило!“, „Колко красноречиво!“, „Толкова вярно“ и тем подобни и след като цялото това словоизлияние приключи с една особено мъчителна поука, последваха възторжени ръкопляскания.

После стана едно слабо и нажалено девойче с лице, притежаващо „интересната“ бледност, причинявана от хапчета и лошо храносмилане, и прочете „поема“. Две строфи от нея стигат: