Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Същата нощ, щом си легна, Том започна да крои как да си отмъсти на Алфред Темпъл. Потънала в срам и разкаяние, Беки му бе разказала всичко, без да пропуска и собственото си предателство. Но скоро дори и жаждата за мъст отстъпи пред по-приятните размишления и когато Том най-сетне заспа, последните думи на Беки продължаваха да звучат мечтателно в ушите му:

— Том, как можеш да бъдеш толкова благороден!

Ваканцията наближаваше. Учителят, който поначало си беше строг, ставаше все по-строг и по-взискателен, защото искаше училището да се представи добре в деня на изпитите. Сега пръчката и линията му рядко оставяха без работа — поне що се отнася до долните класове. Само най-големите момчета и госпожиците по на осемнайсет-двайсет години отърваваха боя. А господин Добинс пердашеше здравата, защото, макар да криеше под перуката си съвсем плешиво, лъскаво теме, той все още бе в разцвета на силите си и мускулите му никак не бяха отпуснати. С наближаването на големия ден цялата склонност към тирания, която носеше в душата си, постепенно изплуваше на повърхността. Той сякаш изпитваше някакво отмъстително удоволствие от налагането на наказания и за най-дребното провинение. Вследствие на това най-малките момчета прекарваха дните си в ужас и страдания, а нощите — в кроене на планове за мъст. И никога не пропускаха удобен случай да направят някоя пакост на учителя. Но и той не оставаше назад. Възмездието за всеки успешен реванш бе толкова мащабно и величествено, че момчетата неизменно се оттегляха от бойното поле напълно разбити. Най-сетне те встъпиха в съзаклятие и скроиха план, обещаващ бляскава победа. Привлякоха към заговора сина на рисувача на табели, обясниха му плана и го помолиха за помощ. Той самият изпадна във възторг, за което си имаше съвсем сериозни основания: учителят се хранеше у тях и му бе дал предостатъчно поводи да го намрази. След няколко дни жената на учителя заминаваше на гости в провинцията, така че пред плана нямаше никакви пречки. За важните случаи учителят винаги се подготвяше, като пийваше порядъчно. Синът на рисувача на табели каза, че в навечерието на деня на изпитите, когато достопочтеният педагог се приведеше в нужното състояние, той щял да „оправи работата“, докато онзи дреме в креслото си. А после щеше да го събуди в нужния час и да го проводи в училище.

И ето, най-сетне славният ден дойде. В осем часа вечерта училището бе ярко осветено и украсено с венци и гирлянди от цветя и листа. Учителят седеше в голямото си кресло като на трон, покачен на висока платформа, а зад него бе черната дъска. Май беше доста на градус. На трите реда пейки от двете му страни и на шестте реда отпред бяха насядали градските големци и родителите на учениците. Отляво, зад пейките, на които бяха насядали гражданите, бе издигната обширна временна платформа — на нея бяха насядали учениците, на които предстоеше да бъдат изпитани тази вечер: редици от малки момченца, толкова чистички и спретнати, че им беше чоглаво; редици от недодялани юноши; белоснежни редове от момичета и млади госпожици, облечени в тънък лен и муселин, които очевидно осъзнаваха, че ръцете им са голи, че целите са накичени със старинните дрънкулки на баба, а в косите им са заплетени розови и сини панделки и цветя. На останалите места бяха насядали учениците, които нямаше да се явяват на изпит.

И така, тържеството започна. Едно съвсем мъничко момченце стана и крайно смутено издекламира:

И така нататък, като придружаваше рецитацията си с болезнено отработени спазматични жестове като някаква машина — по-точно машина, която е малко нещо повредена. Но макар и жестоко наплашено, то успя благополучно да издрапа до края, поклони се отработено и се оттегли под гръмки аплодисменти.

След това едно засрамено момиченце избърбори „Мери имаше си агънце“ и т.н., направи будещ състрадание реверанс, получи си заслужените ръкопляскания и си седна поруменяло и щастливо.

Том Сойер пристъпи напред важно-важно и подхвана неугасимата и безсмъртна реч „Свобода ми дайте или смърт“ с яростно настървение и неистова жестикулация… и се запъна по средата. Скова го ужасна сценична треска, краката му се разтрепераха и той насмалко не се задави. Вярно, цялата публика проявяваше към него явно съчувствие, но и мълчеше, което беше още по-зле и от съчувствието. Учителят се намръщи и с това провалът стана пълен. Том се помъчи, помъчи и накрая се оттегли, напълно разбит и победен. Разнесоха се неубедителни аплодисменти, но те бързо утихнаха.