Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Дотогава всички в църквата вече бяха със зачервени лица и се задъхваха от едва сподавен смях, а проповедта бе застинала в мъртва точка. Не след дълго тя бе възобновена, ала куцаше и се препъваше — всякакви възможности за внушения се бяха изчерпали, защото и най-сериозните изявления неизменно бяха посрещани от сподавени изблици на нечестив кикот под прикритието на някоя отдалечена пейка, сякаш злочестият пастор бе подхвърлил някоя рядко смешна шегичка. И цялото паство посрещна с неподправено облекчение края на изпитанието и произнасянето на благословията.

Том Сойер се прибираше развеселен и си мислеше, че и в църковната служба може да има някакво удоволствие, стига в нея да се внесе малко разнообразие. Една-единствена мисъл помрачаваше доброто му настроение — макар охотно да бе оставил кучето да си поиграе с неговия бръмбар, според него никак не беше честно то да му го отмъкне!

В понеделник сутринта Том се събуди и се почувства нещастен. Винаги се чувстваше така в понеделник сутрин, защото с нея започваше нова седмица на мъки и страдания в училище. Обикновено тогава му се искаше изобщо да не е имало неделна почивка — тя правеше завръщането към пленничеството и оковите още по-ненавистно.

Том лежеше и мислеше. Не след дълго му хрумна, че би било прекрасно, ако беше болен — тогава можеше да си остане вкъщи. Имаше някаква слаба вероятност. Той се зае да изследва целия си организъм, но не откри никакви болежки, затова отново се залови с изследванията. Този път му се стори, че забелязва признаци на колики. Това всели у него надежда и той започна да ги насърчава. Но скоро те отслабнаха и накрая съвсем изчезнаха. Том продължи да размишлява и изведнъж откри нещо! Един от предните му горни зъби се клатеше. Какъв късмет! Тъкмо се готвеше да се разпъшка „като за начало“, както казваше той, и му хрумна, че ако се яви пред съда с този довод, леля му ще извади зъба и ще го заболи. Затова реши засега да запази зъба за резерва и да потърси нещо друго. Известно време нищо не му попадаше, но после се сети как лекарят разказваше за някаква болест, дето поваляла пациента на легло за две-три седмици и го заплашвала със загуба на пръста. И така, момчето нетърпеливо подаде крака си с възпаления пръст изпод завивките и го заразглежда. Само че не знаеше какви точно са признаците на болестта. Ала си струваше да се опита и затова той сърцато се захвана да стене.

Но Сид продължаваше да спи дълбоко.

Том застена още по-силно и започна да му се струва, че наистина усеща болки в пръста.

Сид продължаваше безучастно да спи.

Том вече се задъхваше от усилия. Почина си, после изду гърди и пусна цяла поредица от достойни за възхищение стенания.

Сид все така си хъркаше.

Том се ядоса.

— Сид, Сид! — извика той и го разтърси. Този подход свърши добра работа и Том отново се разпъшка. Сид се прозя, протегна се, надигна се със сумтене на лакът и се вторачи в Том. Том продължаваше да охка и пъшка. Сид рече:

— Том! Хей, Том! — Никакъв отговор. — Хей, Том! Том! Том, какво ти е? — после го разтърси и угрижено се вгледа в очите му.

Том изпъшка:

— Ох, Сид, недей. Не ме раздрусвай.

— Но какво ти има, Том? Трябва да повикам леля.

— Не… недей. Сигурно след малко ще ми мине. Недей да викаш никого.

— Но трябва! Недей да стенеш толкова ужасно, Том! Откога ти е така?

— От няколко часа. Ох! Ох, Сид, не се мятай така, ще ме умориш!

— Ама, Том, защо не ме събуди по-рано? Ох, недей, Том! Направо тръпки ме побиват, като те слушам. Какво ти има, Том?

— Всичко ти прощавам, Сид. (Стенание.) Всичко, което някога си ми сторил. Когато вече няма да ме има…

— О, Том, но ти нали не умираш? Недей, Том! О, моля те, недей! Може би…

— На всички прощавам, Сид. (Стенание.) Кажи им го, Сид. А черчевето и едноокото коте дай на онова момиче, което пристигна в града неотдавна, и си кажи, Сид…

Но Сид вече бе грабнал дрехите си и изскочил от стаята. Сега Том страдаше съвсем истински — така прекрасно работеше фантазията му, та стенанията му звучаха съвсем непристорено.

Сид се втурна надолу по стълбите и извика:

— Олеле, лельо Поли, ела бързо! Том умира!

— Умира ли?!

— Да, госпожо! Не се бави, идвай бързо!

— Глупости! Изобщо не вярвам!

Ала въпреки това тя се втурна нагоре по стълбите със Сид и Мери по петите. Лицето си бе пребледняло, а устните си трепереха. Щом стигна до леглото, тя рече задъхано:

— Том! Том, какво ти е?

— Ох, лельо, аз…

— Какво ти е… Какво ти е, детето ми?