Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Виж го, Джим! Той отива при тях. Виж го само! Той ще се ръкува с него… ето, ръкува се! Леле мале! Не ти ли се иска да си на мястото на Джеф?

Господин Уолтърс също започна да се перчи — засуети се и се впусна в официалности. Раздаваше заповеди, изказваше преценки и сипеше указания наляво, надясно и накъдето свари. Библиотекарят също се перчеше — търчеше насам-натам, нарамил купища книги, и вдигаше врява и суетня (както знаем, това е същинска наслада за недотам важните клечки). Младите учителки също се перчеха — навеждаха се нежно над децата, на които преди малко раздаваха плесници, заплашваха с пръст лошите момчета и галеха добрите по главиците. Младите учители пък се перчеха, като демонстрираха власт с гълчане, забележки и усилно внедряване на дисциплина. Повечето учители, и от двата пола, изведнъж си намериха някаква работа в шкафа с книги до катедрата, и то все работа, заради която трябваше да се притичва на два, на три пъти дотам с много нервен вид. Момиченцата се перчеха по най-различни начини, а момченцата — с такова усърдие, че въздухът се изпълни с хвърчащи топки от смачкана хартия и шум от боричкане. А над всичко това се извисяваше великият човек, който озаряваше всички с царствената си усмивка и се грееше на лъчите на собственото си величие — той също се перчеше по своему.

Едно-единствено нещо липсваше, за да бъде пълен възторгът на господин Уолтърс — възможността да се похвали с дете-чудо и да връчи някому Библията. Неколцина ученици притежаваха жълти билетчета, но никой не разполагаше с достатъчно на брой — той вече беше разпитал звездите на училището. Целия свят би пожертвал, стига да можеше да си върне германчето с непокътнат разсъдък!

И точно в този миг, когато всяка надежда угасна, Том Сойер излезе напред с девет жълти, девет червени и десет сини билетчета и си поиска Библията! Беше гръм от ясно небе. Уолтърс бе сигурен, че и десет години да минат, надали точно Том би му отправил подобна молба! Но нямаше как да се измъкне — билетчетата, тези своеобразни чекове, бяха представени и сега трябваше да се осребрят. Поради това накараха Том да се качи на трибуната, където седяха съдията и другите избраници, и височайшето командване огласи великата новина. Това бе най-поразителната изненада на десетилетието и предизвика такъв потрес, че издигна новия герой до висините, в които се рееше прочутият съдия, и сега училището се дивеше на две чудеса вместо на едно. Всичките момчета се изяждаха от яд, но най-сурови бяха мъките на онези, които твърде късно осъзнаха, че сами са допринесли за това ненавистно величие, като бяха продали билетчетата на Том срещу богатствата, събрани от него в замяна на правото да побоядисват оградата. Те се презираха за това, че така лесно се бяха оставили да ги избудалка този коварен измамник, тази хитра змия изкусителка.

Наградата бе връчена на Том с всичките помпозни словоизлияния, които директорът успя да изцеди от себе си при тези обстоятелства, но им липсваше неподправеното чувство, защото инстинктът на клетника му подсказваше, че тук има някаква тъмна работа, която сигурно не би издържала излагане на светло. Да се предположи, че това момче е струпало в главата си две хиляди снопа библейска мъдрост, бе просто нелепо — несъмнено там нямаше как да се побере дори и жалка дузина от тях.

Ейми Лорънс бе преизпълнена с гордост и радост и се опитваше да накара и Том да го забележи по лицето си, но той дори не я поглеждаше. Тя се зачуди, а после в душата си се прокрадна капчица тревога. После се промъкна и смътно подозрение — дойде и си отиде, ала пак се върна. Тя се загледа… един поглед, хвърлен крадешком, си издаде всичко и сърцето си бе разбито. Тя ревнуваше и се кахъреше, сълзите си напираха и мразеше всички, а най-много Том (така поне си мислеше).

Представиха Том на съдията. Ала езикът му се бе вързал на възел, едва дишаше, сърцето му тупкаше учестено — отчасти защото този човек бе така ужасно велик, но главно защото той бе неин баща. Би паднал на колене пред него и би му се кланял, ако беше тъмно. Съдията положи длан на главата на Том, нарече го прекрасно момче и го попита как се казва. Той се запъна, зяпна и най-сетне изпелтечи:

— Том.

— О, не, не Том, а…

— Томас.

— Аха, Томас значи. Така си и мислех, че името ти сигурно ще е малко по-дълго. Много хубаво, много! Но не се съмнявам, че имаш и фамилия и ще ми кажеш и нея, нали така?

— Кажи на господина фамилното си име, Томас — подкани го господин Уолтърс. — И помни, че трябва да добавиш „сър“. Не забравяй добрите обноски.