Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Добре! Но само ми кажи какво ще ми подариш, Мери!

— Бъди спокоен, Том. Нали знаеш — щом съм казала, че е хубаво, значи е хубаво.

— Не се съмнявам в теб, Мери. Добре, пак залягам над стиховете!

И наистина залегна здравата — под двойния натиск на любопитството и предвкусваната изгода той вложи такова старание, че постигна бляскав успех. За награда Мери му подари чисто ново ножче марка „Барлоу“, което струваше дванайсет цента и половина. Обзе го такъв радостен потрес, че го разтърси из основи. Наистина, ножчето изобщо не можеше да реже, но си беше „чистак-бърсак“ марка „Барлоу“ и това му придаваше невъобразимо величие. Макар че поради що момчетата от Запада си въобразяваха, че някой ще се хване да подправя тези ножчета (дето и без това за нищо не ставаха), си беше велика загадка, която вероятно така и ще си остане неразгадана. Все пак Том се изхитри да изподраска с него целия бюфет и вече се точеше и на скрина, но тъкмо тогава го извикаха да се облича за неделното училище.

Мери му даде леген с вода и сапун. Той излезе навън и сложи легена на една пейка. После топна сапуна във водата и го остави настрана. Запретна ръкави, изля внимателно водата на земята, върна се в кухнята и започна прилежно да бърше лицето си с окачената на вратата кърпа.

Но Мери му взе кърпата и го сгълча:

— Как не те е срам, Том! Бива ли да си толкова лош! От водата нищо няма да ти стане!

Том се посмути. Напълниха отново легена. Този път той постоя надвесен над него, докато събере кураж, пое дълбоко дъх и започна да се мие. След малко се върна в кухнята, стиснал очи, и затърси пипнешком кърпата. Водата и сапунената пяна, стичащи се от лицето му, бяха честни и почтени доказателства, че се е измил. Но щом се подаде изпод кърпата, оказа се, че пак я е свършил криво-ляво — измитото свършваше до брадичката и челюстите и стоеше като маска. Под тази черта се бе ширнал мрачен, капка невидял чернозем, който покриваше врата му и отпред, и отзад. Тогава Мери пое нещата в свои ръце и когато най-сетне приключи, той съвсем бе заприличал на бял човек. Мократа му коса бе сресана гладко, а лимбите му бяха подредени изискано и симетрично. (Той веднага започна скришом да опъва усилно къдриците и да приглажда косата си плътно, защото смяташе, че къдрите са само за момичетата и това, че е къдрав, му вгорчаваше живота.)

После Мери извади дрехите, които той от две години обличаше само за празник — наричаха ги просто „другите дрехи“, от което разбираме с какъв богат гардероб разполагаше Том. След като той се облече, момичето се зае съвсем да го издокара — закопча спретнатото му сако чак догоре, извади широката яка на ризата му и я разстла върху раменете, изчетка го и увенча главата му с пъстра сламена шапка. Сега видът му бе къде-къде по-добър, ала му беше ужасно неудобно. И наистина, Том се чувстваше толкова неловко, че си личеше — спретнатите дрешки и чистотата му налагаха ограничения и това го дразнеше. Надяваше се, че Мери ще забрави за обувките, но, уви, надеждите му бяха прекършени — тя ги намаза с лой, какъвто беше обичаят, и му ги даде. Той кипна и заропта, че вечно го карат да върши онова, което не иска. Но Мери го помоли настоятелно:

— Моля ти се, Том… Бъди добро момче!

И така, той с ръмжене нахлузи обувките си. Скоро и Мери се приготви и трите деца тръгнаха към неделното училище — място, което Том мразеше с цялата си душа, но Сид и Мери го обичаха.

Занятията в неделното училище продължаваха от девет до десет и половина, а след това се провеждаше църковната служба. Две от тези три деца винаги оставаха по свое желание да слушат проповедта, а третото също оставаше, но по далеч по-основателни причини. Твърдите пейки с високи облегалки в църквата побираха около триста души. Сградата беше малка и скромна, а на покрива стърчеше нещо като сандък от чамови дъски — това бе камбанарията. На вратата Том поизостана и заговори един свой приятел, също издокаран в празнични дрехи:

— Ей, Били, да имаш жълто билетче?

— Имам.

— Какво искаш за него?

— А ти какво даваш?

— Бонбон и кукичка за риболов.

— Я да видя.

Том ги извади — биваше си ги, и имуществото бе разменено. После Том смени две бели топчета за три червени билетчета и още разни джунджурии за две сини. Още десетина-петнайсет минути той причакваше момчетата на влизане и купуваше билетчета с различни цветове. После влезе в църквата заедно с цял рояк чисти и спретнати, шумни момчета и момичета, седна на мястото си и начаса се впусна в караница с първото изпречило му се момче. Учителят — сериозен човек на възраст — се намеси. После само за миг му обърна гръб и Том оскуба едно момче от съседната пейка, но когато то се извърна, той вече се бе задълбочил в книгата си. После убоде с карфица друго момче само за да чуе как ще каже „Ох“, и учителят пак го сгълча. Целият клас на Том беше като ваден по калъп — шумни пакостници, дето не ги свърта на едно място. Когато дойде ред да си изпеят урока, никой не си беше научил стиховете както трябва, та се налагаше непрекъснато да им се подсказва. Но както и да е, криво-ляво успяха да избутат урока и всички бяха възнаградени с малки сини билетчета, върху които бяха отпечатани цитати от Библията. Синьото билетче бе награда за два наизустени стиха. Десет сини билетчета бяха равни на едно червено и се разменяха срещу такова. Десет червени билетчета се равняваха на едно жълто, а за десет жълти билетчета директорът на училището връчваше на ученика Библия в скромна подвързия, която в онези щедри времена струваше четирийсет цента. Колко от моите читатели биха проявили такова прилежание и усърдие, че да наизустят две хиляди библейски стиха, та ако ще наградата да е Библия с илюстрации от Доре? Ала ето на, Мери бе спечелила цели две библии по този начин за две години упорит труд, а пък едно момче от немски произход — даже четири или пет! Веднъж то издекламира три хиляди стиха, без да се запъне нито веднъж. Но умственото напрежение явно му дойде в повече и от този ден нататък той се видиоти — тежко нещастие за училището, защото преди това, по тържествени поводи, директорът винаги изкарваше това момче отпред „да дрънка врели-некипели“, както се изразяваше Том. Само по-големите ученици успяваха да съберат билетчета и да упорстват с досадното зубрене, докато получат Библия и затова връчването на тази награда бе рядко и забележително събитие. В такъв ден награденият ставаше най-голямата знаменитост в училището и във всяко ученическо сърце пламваше устрем, който нерядко не стихваше цели две седмици! Може би духът на Том никога не бе жадувал тъкмо за тая награда, но цялото му същество несъмнено отдавна копнееше за съпровождащите я слава и блясък.