Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Ох, лельо Поли, пръстът ми е гангренясал!

Старата жена се отпусна на един стол и се позасмя, после си поплака, а после и плака, и се смя едновременно. Това я съвзе и тя каза:

— Ама че ме уплаши, Том! А сега стига си дърдорил глупости и ставай!

Стенанията секнаха. Болката в пръста стихна. Том се позасрами и рече:

— Лельо Поли, стори ми се, че е гангренясал, пък и така ме болеше, че съвсем забравих за зъба!

— Сега пък зъбът! Какво му е на твоя зъб?

— Един зъб ми се клати и страшно ме боли!

Хайде, хайде, не почвай пак да ми охкаш и пъшкаш. Отвори уста. Дааа, зъбът ти се клати, но от това не се умира. Мери, донеси ми копринен конец и една главня от кухнята.

— Ох, лельо, моля те, не го вади! — провикна се Том. — Вече не ме боли! Да не мръдна никога от мястото си, ако ме боли! Моля те, лельо, недей. Не искам да не ходя на училище!

— Аха, това ли било? Значи цялата врява била, за да не ходиш на училище, та после да се измъкнеш и да отидеш за риба! Том, Том, толкова те обичам, а ти като че се мъчиш всякак да сломиш старото ми сърце с твоите безобразия!

Зъболекарските инструменти вече бяха приготвени. Старицата направи примка на единия край на конеца и я надяна на зъба на Том, а другия край върза за кревата. После грабна главнята и я натика изведнъж под носа му и хоп — зъбът увисна на конеца.

Но след всяко изпитание си има и отплата. Когато след закуска Том тръгна на училище, всички срещнати момчета му завиждаха, защото през дупката в горните си зъби той можеше да плюе по един нов, възхитителен начин. Сума ти момчета, заинтригувани от зрелището, тръгнаха подире му. А онова момче, дето си беше порязало пръста и дотогава бе център на всеобщо внимание и преклонение, изведнъж се оказа изоставено от всичките си последователи и славата му помръкна. Стана му тежко на душата и той подхвърли с престорено пренебрежение, че плюенето на Том било „чудо голямо“, но друго момче го сряза: „Гроздето е кисело!“ и развенчаният герой се оттегли безславно.

След малко Том срещна малкия парий на градчето Хъкълбери Фин, сина на тукашния пияница. Всички майки в града мразеха Хъкълбери с цялата си душа и се страхуваха от него, защото беше мързелив, разпасан, невъзпитан и лош и защото децата им до едно му се възхищаваха, обожаваха да си общуват с него, въпреки че им забраняваха, и им се искаше да имат смелостта да бъдат като него. И Том беше като всички останали благовъзпитани момчета — той завиждаше на Хъкълбери затова, че е презрян изгнаник и също му бе най-строго забранено да играе с него. Точно затова Том не пропускаше случай да поиграе с Хък. Хъкълбери неизменно бе облечен в износени дрехи за големи хора, целите цъфнали в петна и развяващи се дрипи. Шапката му си беше същинска развалина, а съдраната си периферия висеше като полумесец; палтото му, когато носеше палто, му стигаше почти до петите и задните копчета се падаха доста под кръста му. Един-единствен тирант крепеше гащите му, а дъното им висеше като торба. Разръфаните му крачоли, когато не бяха запретнати нагоре, се влачеха в калта.

Хъкълбери си ходеше и бродеше където си ще. При хубаво време спеше по хорските стълбища, а когато валеше — в големи празни бъчви. Не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква, никой не му беше господар и не се подчиняваше на никого. Можеше да ходи за риба или да плува когато и където му се прииска и докогато му душа иска. Никой не му забраняваше да се бие, вечер можеше да стои толкова до късно, колкото си иска, напролет винаги пръв тръгваше бос и последен обуваше обувки наесен. Никой не го караше да се мие и да си облича чисти дрехи. Псуваше възхитително. С една дума, това момче имаше всичко онова, което прави живота ценен. Така мислеше всяко изтормозено от ограничения благовъзпитано момче в Сент Питърсбърг.

Том поздрави романтичния скитник:

— Здрасти, Хъкълбери!

— Здрасти и на теб, щом си рекъл.

— Какво носиш?

— Умряла котка.

— Дай да я видя, Хък. Леле, съвсем се е вкочанила. Откъде я чопна?

— Купих я от едно момче.

— И какво му даде?

— Синьо билетче и един мехур, дето го бях взел от кланицата.

— Откъде взе синьото билетче?

— Купих го преди две седмици от Бен Роджърс за една пръчка за обръч.

— Хък… За какво ти е тая умряла котка?

— Как за какво? Да церя брадавици.

— Ами? Хайде бе! Аз знам по-добър цяр.

— Бас ловя, че не знаеш. И какъв е твоят цяр?

— Гнила вода.

— Гнила вода ли? Твойта гнила вода за нищо не става!

— Така ли смяташ? Ти пробвал ли си я?