О. Хенри - Страшната нощ

„Нощта ще прекарате край тия дървета и сред природата — казва Рийгън. — Който откаже, чака го глоба и затвор, щото това е обида за комисаря по парковете и за шефа на Метеорологична служба. Аз отговарям за трийсетте акра от тук до Египетския паметник и ви съветвам да не създавате главоболия. Спането на тревата е авторизирано от властите. Разрешава ви се да напуснете сутринта, но вечерта трябва да се върнете. В моите инструкции не се казва нищо за съдебни гаранции, та ще проверя по този въпрос, но на изхода има поръчители“.

Нямаше никакви светлини освен по автомобилните алеи и ние, сто седемдесет и деветте наематели от „Биршеба“, се приготвихме да прекараме нощта колкото е възможно по-добре в шумящата гора. Най-добре бяха тези, които си носеха завивки и подпалки. Те запалиха огньове, завиха се презглава с одеялата и псувайки, легнаха на тревата. Нямаше нито какво да се види, нито какво да се пие, нито какво да се прави. В мрака не можеше да различиш приятел от враг, освен ако не го и опипаш по носа. Аз си бях донесъл зимния балтон, четка за зъби, няколко хининови хапчета и червения юрган. През нощта някой на три пъти се претъркулва върху юргана ми и забива коленете си в адамовата ми ябълка. Три пъти опипвах лицето му да разбера кой е този тип и три пъти го изритвах надолу по склона чак до пясъчната пътека. После някой, дъхащ на уискито, което купихме от Кели, се примъкна до мен, опипах го и видях, че носът му е както трябва и го питам: „Ти ли си, Патси?“ А той казва: „Не, Карни е. Колко, мислиш, ще трае всичко това?“

„Не мога да предричам времето — казвам. — Но ако наесен противниците на демократите представят силни кандидати, би трябвало да се приберем и да преспим един-два пъти у дома, преди да сме се изправили пред урните“.

„Свирех си горе на флейтата — обади се Патси Рурки, — потях се в апартаментчето под веселия шум на минаващите влакове и при миризмата на черен дроб с лук четях за последните убийства — че какво толкова му е лошото? Защо ни изкараха като овце на тревата, да не говорим за онези пълзящи гадинки, дето се навират под панталоните ни, и за животинките, дето ни изпохапаха и се крият под името комари? Каква е тази глупост, Карни? А в това време наемът за апартаментите си тече, нали?“

„Това — казвам аз — е големият годишен безплатен общински банкет на открито, организиран от полицията и аптекарския тръст. През сезона на горещините той продължава едва седмица във всички големи паркове. Това е програма, която обхваща онази част от населението, която не заслужава да ходи на море и да яде пържена риба“.

„Аз не мога да спя на трева — каза Патси, — за мен не е полезно. Страдам от сенна хрема и ревматизъм и ухото ми е пълно с мравки“.

Така нощта си тече, а бившите наематели на „Биршеба“ пъшкат, охкат и се препъват в мрака, опитвайки се все пак да намерят покой и отмора в гората. Децата плачат, че им е студено, но пазачът не им поднася горещ чай, а само поддържа огъня с табелите, които сочат към „Таверната и Казиното“. В тъмното наемателите се мъчат да се настанят по семейства на тревата, ала късметлия е онзи, който успее да се намести до човек от същия етаж или от същата религия. От време на време, да речем, Мърфи случайно се отърколва до Розенщайн или Коен се опитва да долази до храста на О’Грейди, следва опипване на носовете и някой се отърколва по склона чак до автомобилната алея и остава там. Случва се и дърпане на коси между жените, някой ще напердаши най-близкото до него ревящо дете само по усет, независимо кои са родителите или собствениците на детето. В мрака е трудно да се спазват социалните различия, които денем с пълна сила се зачитат в апартаментите на „Биршеба“. Госпожа Рафърти, която ненавижда дори асфалта, по който някой от латински произход стъпва, се събужда заранта с крака в гърдите на Антонио Спицинели. А Майк О’Дод, който просто не може да гледа амбулантни търговци, трябва да отвива от врата си бакенбардите на Исакщайн, при което събужда цялата група, макар че вече е светло. Но тук-таме някои завързват запознанства и не обръщат внимание на неудобствата на природата. На другата сутрин бяха обявени пет годежа, все хора от нашия блок.

Към полунощ се събуждам, изстисквам росата от косата си, отивам до автомобилната алея и сядам там. От едната страна парка виждам светлините на улицата и на къщите; и си мисля колко са щастливи онези, които си гледат кефа, пушат си лулата на прозореца и са спокойни и приятни, както ги е създала природата.