Сан Антонио - Торта рунтавелка

— Аз съм за втората — казва тя. Пускам го покрай ушите си.

— Или хващаме самолета за Ню Йорк и после за Париж, както иска баща ти, или летим до Сан Франциско, откъдето ще стигнем до Фресно.

— Аз съм за втория вариант — повтаря тя твърдоглаво.

Бащичко, нали ти казвам!

— Твоят старец сглупи, като тръгна да се прави на Самотен каубой — мърморя аз. — Разбирам какво му е, обаче ще се насади в много мръсен капан. След издънката с Морийн ония двамата сигурно са на тръни.

— Затова трябва да помогнем на баща ми.

— Ако го намерим.

Тя свива очарователните си рамене.

— Не е много напред. Може да го настигнем още на летището.

Обаче в Джаксън няма помен от Коджапул. Проверявам разписанието за Калифорния и разбирам, че самолетът за Лос Анджелис е излетял рано сутринта, а За Сан Франциско има полет чак следобед.

— Ако не е тръгнал за Нови Орлеан, ще вземе същия самолет като нас — казвам й.

Мариза не е такава оптимистка.

— Още не познаваш татко — уверява ме тя. — Той никога не постъпва така, както се очаква.

Бъдещето ще докаже, че е права!

Дебаркираме на летището във Фресно, когато денят е на свършване (с тази часова разлика колкото и да пътуваш, все си е следобед). Хребетът на Сиера Невада, огрян от залязващото слънце, е като стена на изток; в подножието й настъпва нощта. Не знам дали е заради отпускарския период, но градчето ми се струва малко умряло Движението е слабичко, светлинните реклами още не са се развихрили в здрача, пронизвай от последните слънчеви отблясъци, идващи от запад. Горещите талази на зефира носят над града облаци фин жълт прах. Жегата те затиска в същия миг, когато вятърът поотслабне.

За начало наемаме кола, сетне тръгваме да засечем явката на семейство Клей, чийто адрес вече съм открил по телефонния номер. Издирванията доведоха до място, което намерихме без проблем.

Изненадата ми може да се сравни само с разочарованието ми, когато установявам, че там има бензиностанция. Очаквах богаташка къщурка сред парк, а откривам три червени колонки за бензин под навес от бял бетон и стъклена будка за бензинаджиите и касиера. Отдалеч виждам рафтовете с туби масло и автомобилни джунджурии — ремъци, крушки за фарове, чистачки, свещи и разни други.

Мястото ми изглежда абсолютно невинно. Паркирам талигата малко по-далеч, прегръщам Мариза през кръста и преминаваме пред бензиностанцията като влюбени на разходка. Двама-трима от бачкаторите са снежковци, другият мяза на мексиканец. Касиерът е спаружен янки с болнав вид.

— Има някаква грешка — заявява моята спътница. — Не е възможно семейство Клей да се скатава тук. Не виждам дори място за спане.

Кимам, засега нямам никакво желание да споря.

— Ей там на долната пряка има телефонна кабина, ще попитам.

Натъпквам апарата с няколко цента и един обратен глас (на мъжествена женска или на женствен мъж) флегматично потвърждава грешката: телефонният номер наистина е на въпросния адрес. Разделям се с още една жълтица и набирам бензиностанцията. Обажда се треперлив гласец:

— „Билъкс сървис“, слушам ви.

Явно онова хилаво човече. Моя милост скрива благородното си френско произношение зад еврейски акцент, с който при случай си служа успешно:

— Правите ли спешни ремонти на място?

— Не. Обърнете се към Бау апс! Ще намерите номера им в указателя.

— Благодаря.

Отношенията ни (временно?) спират.

— Иди, че разбери! — казвам.

Мариза се обляга на вратата на телефонната будка и шепне:

— Ами ако тази бензиностанция служи само за свръзка на Клей? Я си представи, че в бърлогата им няма телефон!

— Майтап ли си правиш, скъпа? Ако се наложи, звънете ми при бакалина! Тоя пич е осъден, опитва се да се изсули, като се прави на умрял, похарчва за целта едно клето момче, домъкнато от майната си, а ти искаш да се остави в ръцете на някакви бензинаджии? Абсурд!

— Сигурен ли си, че си записал правилно номера? Да не си сбъркал някоя цифра?

— Не. Циганина беше изписал цифрите съвсем четливо, а аз винаги внимавам, когато преписвам такива неща. Ей би си на занаята.

— Има нещо гнило — мръщи се тя.

— Тук вече съм съгласен: има нещо гнило и то не с гнила джанка, ами цял мамут!

Напълно объркани се връщаме към возилото, но този път по отсрещния тротоар.

Нощта вече се е спуснала. Улиците все повече опустяват. Няколко млади тъпанари с дълги кечета и цветни татуировки бръмчат на мотори с високо кормило, а мацките на задните седалки са с миниполички колкото черупките на мида и кълките им са разголени до раменете. Чернилки се мотаят насам-натам и раздават как то винаги снежнобели усмивки. Дърт дрипльо, издокаран като проскубан каубой от предвоенен уестърн, предлага на минувачите нещо неизвестно, което се кламбичка в торба, завързана на кръста му. Какъв ли е ужас да живееш тук. Във Фресно или в Шатору, и Манчестър или в Солун в такива летни вечери те стяга черепът. Пуснат ли населението в отпуск, няма спасение, меланхолията те сгепцва за гушата. Ни свирка ти се ще, ни шампанско, ни да научиш, че синът на гадния ти съсед се е издънил на матурата или пък че диарията на тъща ти ще излезе нещо по-сериозно. Усещаш как се вмирисваш откъм главата. Без да искаш, оцапваш гащите: даже сфинктерът ти дава фира!