Сан Антонио - Торта рунтавелка

Усмихва ми се благовъзпитано и поляга на въшкарника, като диференциалът й се приземява над един проток, чиито очертания напомнят петното, което Горбашеф си е сложил на черепа, за да разсейва събеседниците си, докато им пробутва за подпис договорчета за разоръжаване.

— Колко парички искаш, сладурче? — питам я.

— Колкото ми дадете — прошепва тя. Щипвам още една десетачка.

— Толкова стигат ли?

Тя кима (вече) възбудено. Подавам гущера. Като вижда, че не посягам да смъкна някоя дрешка или поне да освободя ракетата носител, ме пита:

— Няма ли да дойдете?

— Днес вече го правих. Нали ще ме извиниш?

В погледа й пробягва разочарование. После ми маха да доближа ухо до пухкавите й устни. Подчинявам се, въпреки че мустаците й ме боцкат по врата.

— Трябва да се престорим, ако нямате нищо против — шепне тя и сочи вратата. — Господин Стивънсън слуша…

Както си знаех, почтеният тъмничар грее остатъчното си мъжество на чужда жарава.

Намигам й, събувам си мокасините и се покатервам на Леглото. Започвам да изпълнявам акробатични съчетания на батут и да издавам дрезгавия вой на разгонен тюлен. Развеселено, момичето преплита сопранче с моя баритон и ние изнасяме на дъртия пиргиш концерт за издънен матрак в ла мажор. След известно време (за което не се церемоня с нея) от гърдите ми се изтръгва ревът на царя на джунглата, който и сега изпълва ухото ти с триумф, освобождение и благодарност. Госпожица Рунти колоратурничи хармонично и двамата много се кефим.

Когато решавам, че е време да изплувам на повърхността, си вземам довиждане с дъщерята на мечката и слизам на рецепцията, където музейният експонат ме поглежда невинно иззад касата си.

— Според желанието ви ли беше? — пита той.

— Още по-добре — отвръщам. — Сещах се за едно приятелче, кожухар в Париж. Нещо разбрахте ли за телефонния номер?

— Разбира се, казах на вашия приятел.

— На моя приятел?

— Онзи, който пристигна с вас и с момичето. Мистър… (завира нос в тетрадката си и срича) Коджапул.

— Но защо?

Прекъсва ме:

— Той плати сметката и остави съобщение за вас.

Подава ми фирмен плик на мотела. Отварям го. Изваждам лист за писма, изписан с Несигурен почерк:

Ченге,

Мисията ти свърши. Аз поемам играта. Връщайте се с Мариза във Франция, преди да е станало горещо. Разчитам на теб. Шапка ти свалям за помощта: ти си Копой първа класа. За мен не се коси: обзаведох се добре с ония неща под стълбата на известната ти къща.

До скив, печен, благодарско.

Майната му! Тъстчето да ми извърти такъв номер! Честно, не го очаквах. Все пак влизам му в положението. Вече знае, че аверът му е опънал петалата, и не му остава друго, освен да им го върне тъпкано. За тая работа аз не му трябвам. Сметката си е негова. Притеснява се за безопасността на порасналата си дъщеря и ми поверява грижата да я върна у дома. Смачквам проклетото съобщение. Сега накъде?

— Добре, дали сте справката на моя приятел, но я помните, надявам се?

— Както и предполагах, в Калифорния е, в района на Фресно.

— Благодаря — не мога място да си намеря: — А как замина моят приятел, взе ли колата?

— Не, извиках му такси.

— Кога дойде тук, веднага след като се качих или малко преди да сляза?

— Докато се качвахте. Мисля, че ви е наблюдавал от верандата. Влезе, докато се обаждах за справката. Беше си приготвил писмото. Записа си на едно листче данни те за телефона, после ми каза да му поръчам такси и да му направя сметката.

— Сигурно сте подскачали от нетърпение — казвам.

— Защо?

— Защото е нямало как да се качите, за да слушате на вратата. Жалко за вас, беше галаспектакъл, двамата със слугинчето направо се изстреляхме в космоса. Какво си мислите, совалката ми е четирийсет и два сантима и като я стиковам на някоя женица, тя започва да дере мазилката по стените и да вика ойларипи на бретонски.

Притеснението му преминава в отчаяние.

Забавям, докато преминаваме покрай памучните полета, прекопавани от негри. Отнесени от вихъра! На възвишението в далечината внушително стърчи сграда с колони, заобиколена от величествени високи дървета. Трябва да е на Скарлет.

— Красиво, нали? — питам Мариза.

Тя едва поглежда и не отвръща. Струва ми се, че е наследила от баща си ината и самообладанието, които й помагат да посреща ударите през ашиците без хленчене.

— Къде отиваме? — пита.

— Вече ти казах: на летището в Джаксън.

— Това разбрах, а оттам?

— Оттам има две възможности.