Артър Хейли - Детективи

Той стана и огледа офиса на „Убийства“, но единственото, което видя, беше, че бюрата на всички детективи са пусти. Помещението бе просторно, с шест редици малки метални бюра, поставени едно до друго и отделени с високи до рамото паравани. На всяко от тях имаше многолинейни телефони, по няколко огромни купчини папки, а тук-там и компютърни терминали. Всички детективи имаха свои бюра и повечето се опитваха да оставят в сивото еднообразие личното си присъствие със семейни снимки, рисунки или карикатури.

В цялата стая имаше само две секретарки, които отговаряха на телефона. Както всеки друг ден, днес звъняха граждани, журналисти, членове на семействата на жертвите, които искаха информация за смъртта на роднините си, политици, които търсеха обяснение за внезапното покачване на убийствата, и кой ли още не.

Грийн знаеше, че всички налични детективи са по работа и че през по-голямата част от лятото отделът изглеждаше точно както днес. Собственият му четиричленен екип разследваше осем убийства, останалите екипи бяха подложени на същото напрежение.

Щеше да му се наложи лично да отиде до „Пайн теръс“. При това бързо.

Грийн погледна към купищата писмена работа върху бюрото си — доклади за престъпления и други документи, които се трупаха вече втора седмица и лейтенант Нюболд го притискаше да ги обработи. Той облече сакото си, провери кобура под мишницата си, след което тръгна към асансьора. По радиотелефона на необозначената си полицейска кола щеше да се свърже с един от хората си и да извика някого да му помага, но се съмняваше, че това ще стане бързо, защото знаеше, че всички са претрупани с работа.

Колкото до досадната и безкрайна писмена работа, Грийн мрачно си помисли, че ще му се наложи да се върне и да придвижи част от нея вечерта.

Петнайсетина минути по-късно Грийн пристигна на „Пайн теръс“, номер 18, вече опасан с официалната жълта лента: „ПОЛИЦИЯ — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ!“. Той приближи до униформения полицай, застанал между входа на блока и малката тълпа любопитни.

— Полицай Франкъл? Аз съм сержант Грийн. Какво е положението?

— Тук бяхме първи с моя партньор, сержант — докладва Франкъл. — Не сме пипали нищо. — После посочи към застаналия встрани набит, брадат мъж. — Това е господин Хавиер. Той е съседът, повикал полицията.

Брадатият се приближи.

— Когато видях през прозореца онези трупове — каза той, — веднага разбих вратата. Може би не трябваше…

— Не се безпокойте. Винаги има шанс някой да е останал жив.

— Семейство Урбина определено бяха мъртви. Не ги познавах добре, но никога няма да забравя…

— Господин Хавиер е направил две неща — прекъсна го Франкъл. — Използвал е телефона вътре, за да повика полицията, и е изключил радиото.

— Свиреше ужасно високо — рече Хавиер. — Не можех да разговарям по телефона.

— Да сте правили нещо друго с радиото? — попита Грийн. — Например да сте сменяли програмата? Или пък да сте пипали нещо друго?

— Не, сър — унило отвърна Хавиер. — Мислите ли, че съм замазал някакви отпечатъци?

„Всички са специалисти детективи“ — помисли си Грийн.

— Рано е да се каже, но ще сме ви благодарни, ако ни позволите да вземем отпечатъците ви, за да ги сравним с другите. — Детективът се обърна към Франкъл: — Останете във връзка с господин Хавиер. По-късно днес ще имаме нужда от него.

Когато влезе в апартамента на семейство Урбина, сержант Грийн веднага разбра, че онова, което вижда, не е обикновен случай, а ужасно и критично продължение на вероятната поредица от отвратителни серийни убийства. Подобно на повечето старши служители в отдела, той беше в течение на разследванията на другите екипи и знаеше за януарското убийство на Хоумър и Бланш Фрост в Коконът гроув. Знаеше и за случая „Хенънфелд“ във Форт Лаудърдейл отпреди близо три месеца, който толкова приличаше на другия. А сега тук — ужасяващо ясно — беше третата аналогична кланица.

Грейн реагира бързо и взе закачения на колана му джобен полицейски радиотелефон, за да се обади на няколко места.

Първо повика екип за идентификация — най-неотложната работа в подобни случаи. Незабавно трябваше да се съберат и най-дребните улики. Но диспечерът му съобщи, че всички екипи за идентификация са заети с други случаи и нямаше да има свободен най-малко още час. Пабло Грийн кипна. Знаеше, че всяко забавяне може да доведе до изчезването на улики. Но ругатните нямаше да постигнат нищо и той си замълча.

При втория разговор, когато повика патоанатом, за да огледа жертвите, търпението му се изчерпа. Казаха му, че няма и свободен патоанатом, но че щели да му пратят „при първа възможност“.