Артър Хейли - Детективи

— И какво е то?

— Маги Торн.

Беше му познато, помисли си Ейнсли. Просто не можеше да си спомни откъде.

— Това беше случаят на Хорхе Родригес — подсказа му Ръби, — германският турист, Нихаус, който бе застрелян. Струва ми се, че ти беше…

Сега вече всичко се върна в паметта му. Проститутката, безсмисленото убийство… международният отзвук и безпомощната двойка убийци: младият чернокож мъж Кърмит Капръм и бялата жена Маги Торн… Анализите доказаха, че са стреляли и двамата обвиняеми и че двата фатални куршума са от пистолета на Маги Торн… При разпита и двамата бяха признали.

Тогава, спомни си Ейнсли, лицето на младата жена му се беше сторило познато. Бе се опитал да се сети на кого му прилича, но не успя. Сега вече знаеше. Дори сега, след толкова време, той разбираше, че приликата на Торн със Синтия е невероятна.

— Има още нещо — каза Ръби, когато зави по улица „Бейшор“. — Жената от центъра за осиновяване, която ми даде информацията, се опита да се подсигури. Ако нарушат поради някаква причина правилото за поверителност, те трябва да съобщят на истинските родители на детето, и социалната работничка го направи. Прати официално писмо на Синтия за дъщеря й Маги Торн — Синтия вероятно изобщо не е знаела това име, — в което се казва, че полицията е искала информация и че такава й е била предоставена. Писмото беше пратено в петък на стария адрес на семейство Ърнст в „Бей пойнт“. Синтия сигурно вече го е получила.

— Случаят „Нихаус“. — Мислите на Ейнсли се лутаха. Трудно владееше гласа си. — Какво стана накрая? — Детективът си спомняше почти всичко, но искаше да е сигурен.

— Капръм и Торн получиха смъртни присъди. Сега са в отделението на смъртниците и тече процедура на обжалване.

Ейнсли забрави за всичко друго. Можеше да мисли единствено за Синтия, която получава писмото… Синтия бе умна, следеше случаите и веднага щеше да свърже името, да събере всички късчета на мозайката, включително и интереса на полицията… Официално писмо!… Сега тя знаеше, че единственото й дете, детето, което никога не бе виждала, скоро ще бъде екзекутирано… Той отчаяно мислеше: нямаха ли край ужасните удари, които животът нанасяше на Синтия?… Душата му се изпълни с дълбоко състрадание, което за миг засенчи всичко. Малкълм се наведе напред и закри лицето си с длани. Тялото му конвулсивно се разтърси. Той плачеше.

— Съжалявам — каза Ейнсли. — Има моменти, в които човек губи равновесие. — Спомни си за демонстрантите пред рейфордския затвор, които като че ли бяха забравили за жертвите на убиеца.

— Тази работа понякога… Снощи плаках… — Гласът на Ръби пресекна.

— Когато стигнем — започна Ейнсли, — искам първи да вляза при Синтия. Сам.

— Не може. Това не е според…

— Зная, зная! Не е според правилата, но Синтия никога не би подала жалба за сексуален тормоз, прекалено горда е. Виж, ти каза, че писмото е било пратено в петък на стария й адрес в „Бей пойнт“. Може още да не го е получила. Ако е така, мога да й съобщя новината по-внимателно и дори тя да…

— Малкълм, трябва да ти напомня нещо. — Сега гласът на Ръби бе тих и нежен. — Вече не си свещеник.

— Но съм човешко същество. И аз съм човекът, който ще наруши разпоредбите…

— И аз имам задължения — възрази тя. И двамата знаеха, че ако нещо се обърка, Ръби може да плати с кариерата си.

— Виж, ще те прикрия каквото и да стане, ще кажа, че съм ти заповядал. Моля те.

Намираха се на вълнолома „Динър кий“ и бяха стигнали до сградата на общината. Ръби спря колата пред главния вход. Синьо-белият автомобил паркира точно зад тях.

Тя се колебаеше.

— Не зная, Малкълм. — После попита: — Ще кажеш ли на сержант Брейнън?

— Не. Униформените полицаи така или иначе ще останат навън. Ти ще дойдеш с мен, но ще останеш в чакалнята. Дай ми петнайсет минути.

Ръби поклати глава.

— Десет. Най-много.

— Съгласен съм.

Двамата влязоха през главната врата на уникалната и стара сграда на общината.

В епоха, в която разкошът на властта бе норма и официалните сгради в натруфен стил възвестяваха самомнението на политиците, общината в Маями правеше изключение. Изградена върху скала, заобиколена от две страни от Бискайския залив, тя беше сравнително малка двуетажна сграда, боядисана в бяло, а някои декоративни релефи бяха в синьо. Хората често се изненадваха от цялостната простота, въпреки че тук бяха кабинетите на кмета, заместник-кмета, тримата съветници и градския управител. Други, обикновено по-възрастни хора, често казваха, че сградата повече прилича на база за хидроплани — което не бе за чудене, тъй като от 1934 до 1951 г. тя беше база на „Пан Америкън еъруейз“, построена, за да обслужва хидропланите „Клипър“, превозващи пътници от Маями за трийсет и две страни. После, когато хидропланите последваха пътя на динозаврите, „Пан Ам“ закри базата и през 1954 г. тя подслони общинарите на Маями.