Артър Хейли - Банкери

Загледана в двете сгради, Едуина каза:

— Ако бях в положението, в което се намира Бен, и исках да бъда запомнена с нещо, то струва ми се, че това нещо би било „Форум Ист“.

— И аз мисля така. — Погледът на Алекс бе насочен натам, накъдето гледаше и Едуина. — Без него всичко това щеше да остане само една идея и нищо повече.

Форум Ист беше амбициозен проект, чиято цел бе да се възобнови централната градска част. Бен Розели допринесе за финансовото приобщаване на Първа търговска американска банка към проекта, а Алекс Вандервурт отговаряше пряко за банковото участие. Големият главен градски клон, който се ръководеше от Едуина, отпускаше заемите за строителство и реконструкция и движеше въпросите с лихвите.

— Мислех си какви ли промени ще настъпят… — рече Едуина и за малко да добави след като Бен умре…

— Ще има промени, разбира се, и някои твърде съществени. Надявам се, че те няма да засегнат Форум Ист.

— Няма и час, откакто Бен ни каза… — въздъхна тя.

— А ние обмисляме бъдещия банков бизнес, все едно, че е вече в гроба. Длъжни сме да го сторим, Едуина. Бен би очаквал това от нас. Скоро ще трябва да се вземат някои много важни решения-.

— Включително и кой ще бъде следващият президент.

— Да, и това.

— Мнозина от нас се надяват, че това ще бъдеш ти.

— Честно казано, и аз се надявам.

Това, което и двамата не казаха бе, че до днес всички смятаха Алекс Вандервурт за избрания от Бен Розели наследник. Но не и толкова скоро. Алекс беше в Първа търговска американска банка едва от две години. Преди това беше служител във Федералния резерв и Бен Розели лично го убеди да се премести, като изтъкваше перспективата за евентуално издигане до върха. При назначаването на Алекс старият Бен му каза:

— След около пет години бих искал да предам банката на някой, който да се справя с големите мащаби и същевременно да следва една последователна печеливша политика, защото това е единственият начин за банкера да остане силен. Но той трябва да е не само превъзходен специалист. Бих искал човекът, който ще управлява тази банка, никога да не забравя, не дребните вложители — всеки един от тях — винаги са били нашата здрава опора. Проблемът на банкерите в днешно време е, че те твърде много се отдалечават от реалността. Имам чувството, Алекс, че точно ти си човекът, от когото се нуждаем — добави той, като даде да се разбере, че не му обещава нищо определено. — Нека поработим заедно, а после ще видим.

И така Алекс се премести в банката. Богатият опит и добрият нюх към новите технологии му спечелиха бърз авторитет. Що се отнася до идеите, той откри, че с Бен са често на едно и също мнение.

Още преди години Алекс бе получил някои първоначални представи за банкерството от своя баща — датски емигрант, фермер в Минесота.

Питър Вандервурт се беше нагърбил с банков заем, и за да изплаща лихвите, работеше от ранни зори до късна вечер, по седем дни в седмицата. В края на краищата умря от преумора, разорен, след което банката продаде земята му, за да си прибере неплатените лихви, а и първоначално дадената сума. Тъжният опит на баща му показа на Алекс, че той би трябвало да се стреми да бъде от другата страна в банковите операции — или на страната на онези, които предоставят заемите.

Пътят на младия Алекс към банкерството премина през Харвардския университет и научната степен по икономика.

— Може би всичко все пак ще се уреди — каза Едуина Д’Орси. — Вярвам, че управителният съвет ще избере теб за президент.

— Да — отвърна разсеяно Алекс. Той мислеше за Бен Розели и за баща си, спомените му за двамата някак странно се преплитаха.

— Продължителната работа в банката не е всичко.

— Тя има значение.

Алекс обмисляше възможностите. Той знаеше, че притежава талант и опит, за да оглави Първа търговска американска банка, но може би директорите щяха да предпочетат някой, който е работил по-дълго в нея. Роскоу Хейуърд, например, бе работил в банката почти двайсет години и независимо, че от време на време имаха разногласия с Бен Розели, Хейуърд се ползваше със значителна подкрепа в управителния съвет.

Вчера шансовете за успех бяха на страната на Алекс. Днес бе точно обратното.

Той стана и изтръска лулата си.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

Когато остана сам, Алекс седна, мълчалив и замислен.

Едуина взе експресния асансьор от директорския етаж до етажа, където се намираше главното фоайе — то представляваше архитектурна смесица между Линкълн Сентър и Сикстинската капела. Фоайето беше пълно с хора — забързани банкови служители, куриери, посетители, туристи. Тя кимна на приятелския поздрав на полицая.