Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Изтощението от войната, интересите и натиска на третичните играчи водят до промени при вторичните и първичните участили. Или умерените заместват екстремистите във властта, или екстремисти като Милошевич намират, че е в техен интерес да станат умерени. Те правят това обаче, поемайки известен риск. Смятаните за предатели събуждат много повече омраза, отколкото враговете. Лидерите на мюсюлманите от Кашмир, на чеченците и на синхалите от Шри Лан-ка са сполетени от съдбата на Садат и на Рабин, защото предават каузата и се опитват да постигнат компромисни решения с извечния неприятел. През 1914 г. сръбски националист застрелва австрийския ерцхерцог. След Дейтън най-вероятната мишена на националистите сега е Слободан Милошевич.

Едно споразумение за прекратяване на война по линията на разлома би било успешно, дори и само временно, в степента в която отразява локалния баланс на силите между първичните участници и на интересите на вторичните и тре-тичните страни. Разделението на Босна на 51% срещу 49% не е възможно през 1994 г., когато сърбите контролират 70% от страната; то става възможно, когато офанзивата на хърватите и на мюсюлманите свежда сръбския контрол почти наполовина. Мирният процес също така е подпомогнат от осъщественото етническо прочистване, при което сърбите намаляват до 3% от населението на Хърватска, а членовете на трите групи са насилствено или доброволно обособени в Босна. В допълнение към това вторичните и третичните страни, като последните често пъти са държави-ядра на цивилизациите, трябва да имат в съответната война ключови интереси в сферата на сигурността или на културната общност, за да се стремят към трайно разрешение на конфликта. Първичните участници не са в състояние сами да сложат край на войните по линията на разлома. Прекратяването им и предотвратяването на тяхното прерастване в глобални войни зависи преди всичко от интересите и действията на държавите-ядра на основните световни цивилизации. Войните по линията на разлома клокочат от дълбините, мирът по разломната линия се процежда отгоре.

В съществуването на всяка цивилизация историята свършва поне веднъж, а понякога и по-често. Когато дадена цивилизация достигне универсално състояние, нейните народи биват заслепени от това, което Тойнби нарича „мираж на безсмъртието“, и са убедени, че пребивават във финалната форма на човешко общество. Така е било при Римската империя, Халифата на Абасидите, Монголската империя и Османската империя. Гражданите на такива универсални държави, „отричайки очевидно ясни факти… са склонни да ги възприемат не като подслон за пренощуване в пустошта, а като обетованата земя, цел на човешките дръзновения.“ Същото важи и зa апогея на Pax Britanica. Защото за представителите на английската средна класа през 1897 г. „историята е приключила развитието си… И те имат всички основания да се поздравят с постоянното състояние на блаженство, което този свършек на историята им е отредил“ 462. Но обществата, които приемат, че тяхната история е приключила, са обикновено общества, чиято история навлиза в упадък.

Представлява ли Западът изключение от това правило? Мелко съвсем точно формулира двата основни въпроса:

„Първо, дали западната цивилизация представлява нов вид, единствен по рода си и съвършено различен от всички останали цивилизации, които някога са съществували на Земята?

Второ, дали глобалната й експанзия заплашва (или обещава) да сложи край на възможностите за развитие на всички други цивилизации?“ 463

Повечето хора от Запада проявяват съвсем естествената склонност да отговарят положително и на двата въпроса. И може би са прави. В миналото обаче народите от други цивилизации са мислили по подобен начин и са грешили.

Западът очевидно се различава от всички други съществували някога цивилизации по това, че има огромно влияние върху цивилизациите от 1500 г. насам. Западът също така даде начало на получилите световно разпространение процеси на модернизация и индустриализация, в резултат на което обществата на останалите цивилизации се стремят да го догонят по богатство и напредък. Дали обаче тези характерни особености на Запада означават, че неговата еволюция и динамика като цивилизация са фундаментално различни от образците, доминиращи във всички други цивилизации? Историческите свидетелства и изводите на учените по сравнителна история на цивилизациите показват обратното. Развитието на Запада до днес не показва значителни отклонения от еволюционните образци, общи за всички цивилизации от историята. Ислямското възраждане и икономическата динамика на Азия показват, че другите цивилизации са жизнени и в добро състояние, и представляват поне потенциална заплаха за Запада. Мащабна война, включваща Запада и държавите-ядра на други цивилизации, не е неизбежна, но може да избухне. От друга страна, постепенният и неравномерен упадък на Запада, започнал в началото на XX в., може да продължи с десетилетия и дори с векове. Алтернативната възможност е Западът да навлезе в период на възраждане, да сложи край на отслабващото си влияние в световните дела и да преутвърди позицията си на водач, който другите цивилизации следват и на когото се стремят да подражават.