Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

• като резултат от този натиск, приемане на условията от първичните участници — условия, които, разбира се, те ще отхвърлят, след като сметнат, че имат интерес да го направят.

Мирният процес в Босна включва всички тези елементи. Усилията на отделните актьори — Съединените щати, Русия, Европейския съюз — да се постигне споразумение са очевидно обречени на неуспех. Западните сили не желаят да включат Русия като пълноправен партньор в този процес. Руснаците протестират енергично заради изключването си, аргументирайки се, че имат исторически връзки със сърбите и че имат много по-преки интереси на Балканите от която и да било друга велика сила. Русия настоява да бъде пълноценен играч в стремежа да се разрешат конфликтите и енергично заклеймява „тенденцията, проявявана от страна на Съединените щати да диктуват собствени условия“. Необходимостта от включване на Русия става очевидна през февруари 1994 г. Без да се консултира с Русия, НАТО отправя ултиматум към босненските сърби да премахнат тежкото въоръжение в околностите на Сараево, като в противен случай ще последва въздушно нападение. Сърбите се противопоставят на това искане и възниква сериозна вероятност за стълкновение с НАТО. Елцин предупреждава, че „някои хора се опитват да разрешат Босненския въпрос без участието на Русия“ и заявява: „Ние няма да допуснем това.“ След това руското правителство взема инициативата и успява да убеди сърбите да изтеглят оръдията си, обещавайки им, че Русия ще разположи умиротворителни войски в областта около Сараево. Този дипломатически ход предотвратява ескалацията на насилието, демонстрира пред Запада влиянието на Русия над сърбите и довежда до разполагане на руски войски в сърцето на територията, за която спорят босненските мюсюлмани и сърбите. 457Чрез тази маневра Русия ефективно демонстрира претенциите си за „равноправно партньорство“ със Запада при разрешаване на Босненския конфликт.

През април обаче НАТО отново решава да бомбардира сръбски позиции, без да се консултира с Русия. Това предизвиква изключително отрицателна реакция в целия руски политически спектър и укрепва националистическата опозиция срещу Елцин и Козирев. Веднага след това съответните третични сили — Великобритания, Франция, Германия, Русия и Съединените щати — формират контактна група, която да изработи споразумение. През юни 1994 г. групата предлага план, според който 51% от Босна се предоставят на мюсюл-манско-хърватската федерация, а 49% на босненските сърби, като този план се превърна в основа на последвалото Дейтънско споразумение. През следващата година се налага да се изработи модел за участието на руските войски при прилагането на това споразумение.

Постигнатото съгласие между третичните играчи трябва да се наложи на участниците от второ ниво и на първичните участници. Американците, както казва руският дипломат Виталий Чуркин, трябва да се обърнат към босненците, германците — към хърватите, а руснаците — към сърбите. 458На ранните стадии на войните в Югославия Русия прави значителен компромис, съгласявайки се на икономически санкции срещу Сърбия. Като родствена страна, на която Сърбия се доверява, в определени случаи Русия успява да наложи и други ограничения на сърбите и да ги убеди да приемат компромиси, които те иначе биха отхвърлили. Така например през 1995 г. Русия заедно с Гърция прави постъпки пред босненските сърби за освобождаването на холандски военнослужещи от умиротворителните части, държани като заложници. В някои моменти обаче сърбите се отказват от споразумения, които са приели под натиска на Русия, и поставят тази страна в неудобното положение да не може да контролира родствените си държави. Например през април 1994 г. Русия осигурява съгласието на босненските сърби да прекратят атаките си срещу Горажде, но след това сърбите нарушават споразуме-нието. Руснаците са разгневени: босненските сърби са „полу-дели на тема война“, заявява един руски дипломат. Елцин настоява „сръбските лидери да изпълнят задължението, което са поели пред Русия“, и Русия оттегля възраженията си срещу въздушни удари от страна на НАТО. 459

Поддържайки и укрепвайки Хърватска, Германия и други те западни държави са в състояние да контролират поведението на хърватските политици. Президентът Туджман е силно заинтересован неговата католическа страна да бъде смятана за европейска държава и да получи достъп до европейските организации. Западните страни се възползват както от дипломатическата, икономическата и военната помощ, която те оказват, така и от хърватското желание за приемане в „клуба“, за да принудят Туджман да се съгласи на компромиси по много въпроси. През май 1995 г. на Туджман е заявено, че ако иска да бъде част от Запада, трябва да разреши на Силите за сигурност на Обединените нации да останат в Крайна. „Присъединяването към Запада — казва един европейски дипломат — е от съществено значение за Туджман. Той не би искал да остане сам срещу сърбите и руснаците.“ Той също така е предупреден да ограничи етническото прочистване, когато войските му завладяват територии в Крайна или в други райони, населени със сърби, както и да се въздържа от разширяване на офанзивата си към Източна Славония. В друг момент на хърватите им се казва, че ако не се съгласят на федерация с мюсюлманите, „вратата към Запада завинаги ще бъде затворена за тях“ 460. Като главен източник на финансова помощ отвън Германия е в особено силна позиция да влияе върху поведението на Хърватска. Новоустановените тесни отношения на Съединените щати с Хърватска също помагат зa предотвратяването, поне през 1995 г., на често изтъкваното от Туджман желание да се раздели Босна и Херцеговина между Хърватска и Сърбия.