Самюъл Хънтигтън - Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Първоначалната арабско-ислямска експанзия от началото на VII до средата на VIII в. довежда до установяването на мюсюлманско господство в Северна Африка, Иберия, Близкия изток, Персия и Северна Индия. В продължение на два века разделителните линии между исляма и християнството се стабилизират. След това, в края на XI в., християните отново възвръщат контрола си над западната част от Средиземноморието, покоряват Сицилия и завземат Толедо. През 1095 г. християнството предприема кръстоносни походи и в продължение на век и половина християнските владетели cе опитват с променлив успех да установят християнска власт над свещената земя и съседните й области в Близкия изток, като през 1291 г. загубват Акра, последната им крепост в този регион. Междувременно на сцената се появяват османските турци. Отначало те отслабват Византия, после покоряват по-голямата част от Балканите и Северна Африка, завладяват Константинопол през 1453 г. и обсаждат Виена през 1529 г. „В продължение на почти хиляда години — отбелязва Бърнард Луис, — от времето на първото нашествие на маврите в Испания до втората турска обсада на Виена, Европа се намира под постоянната заплаха на исляма.“ 309Ислямът е единствената цивилизация, поставяла под съмнение оцеляването на Запада и тя е правила това поне два пъти.

Към XV в. приливната вълна обръща посоката си. Християните постепенно си възвръщат Иберия, приключвайки през 1492 г. в Гранада тази си задача. Междувременно европейските нововъведения в областта на океанското мореплаване позволяват първо на португалците, а после и на други народи да заобикалят земите, които са средоточие на исляма, и да достигнат Индийския океан и отвъд него. По същото време руснаците отхвърлят двувековното татарско владичество.

Османските турци правят последен опит за експанзия, като отново обсаждат Виена през 1683 г. Провалът им отбелязва началото на продължително отстъпление, включващо борбите на православните народи на Балканите за освобождение от османско владичество, експанзията на Хабсбургската империя и решителното настъпление на руснаците към Черно море и Кавказ. В продължение на около един век „бичът за християнството“ се превръща в „болния човек на Европа“. 310

В края на Първата световна война Великобритания, Франция и Италия осъществяват coup de grace и установяват свое пряко или косвено управление върху останалата част от земите на Османската империя, с изключение на територията на Турската република. Към 1920 г. само четири мюсюлмански държави — Турция, Саудитска Арабия, Иран и Афганистан — запазват независимостта си от някаква форма на немюсюлманско господство.

Отстъплението на западния колониализъм на свой ред започва постепенно през 20-те и 30-те години и се ускорява драматично след Втората световна война. Разпадането на Съветския съюз донася независимост на още мюсюлмански общества. Според едно изчисление между 1757 г. и 1919 г. се извършват около 92 отнемания на мюсюлмански територии от немюсюлмански държави. Към 1995 г. 69 от тези територии са отново под мюсюлманско управление, а около 45 независими държави имат предимно мюсюлманско население. Насилственият характер на тези променящи се взаимоотношения се изразява във факта, че за периода 1820–1929 г. 50% от войните, в които са въвлечени двойки държави от различни религии, са войни между мюсюлмани и християни. 311

Причините за този продължителен конфликт не се коренят в преходни явления, като например християнските страсти през XII в. или ислямския фундаментализъм от XX в. Те се дължат на характера на двете религии и на цивилизациите, основани върху тези религии. От една страна, конфликтът е следствие от различията, особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот, надхвърлящ и обединяващ религия и политика, и западнохристиянското разбиране за разделените сфери на властване на Бог и на кесар. Конфликтът се дължи обаче и на сходствата между тях. И двете религии са монотеистични, като за разлика от полите-истичните религии те не могат лесно да асимилират други божества и виждат света през дуалистичната схема „ние-те“. И двете религии са универсалистки, претендирайки, че са но-сители на единствената истинна вяра, към която трябва да се приобщят всички хора. И двете религии са мисионерски, водени от убеждението, че техните привърженици имат задължението да обръщат невярващите в единствената истинна вяра. Още от самото начало ислямската експанзия се осъществява чрез завоевания, а в удобни случаи същото прави и християнството. Паралелните идеи за „кръстоносен поход“ и за „джихад“ не само си приличат, но и отличават тези две вероизповедания от всички останали големи световни религии. Ислямът и християнството, заедно с юдейството, имат телеологични възгледи за историята, които се отличават от цикличните или статични концепции, преобладаващи в другите цивилизации. Степента на насилственост на конфликтите в историята се влияе от демографския растеж и спад, от икономическото развитие, от техническия прогрес и от степента на религиозна ангажираност.