Франк Хърбърт - Домът на Ордена

И все пак би могло да има отговори в Другите Памети. Ой, колко изкусително!

С какво отчаяно безразсъдство й се искаше да пренесе блокиралата си личност в минали съответствия и да почувства как са живели тогава. Побиха я тръпки от непосредствената опасност, съпътстваща силната съблазън. Тя усети как нещо нетърпеливо се блъска в окрайнините на съзнанието: „Така беше! Не, не е вярно. Така беше!“ Колко нетърпеливи са! Трябва да се фокусират и разделят, като внимателно се вдъхне живот на миналото. Всъщност не е ли това целта на осъзнаването и самата сърцевина на факта да си жив?

Подбери от миналото и съпостави с настоящето, да разбереш какви са последствията.

Ето, така схващаха историята в „Бин Джезърит“, дирейки отглас в изживените животи чрез древните думи на Сантаяна: „Онези, които не могат да си спомнят миналото, са осъдени да го повторят.“

Сградите на самата Централа, превъзхождаща по мощ и значимост всички бин-джезъритски укрепени селища, даваха израз на начина на мислене, откъдето и да ги погледнеше човек. Ръководната концепция се заключаваше в полезното оформяне. В работния център на „Бин Джезърит“ не бе оставено почти никакво място за нефункционалното, опазвано единствено по носталгични подбуди. Сестринството нямаше нужда от археолози. Самите свети майки олицетворяваха историята.

Бавно (много по-бавно от обикновено) гледката отвъд прозореца упражни успокоителния си ефект. Онова, което виждаха очите, беше ред, сътворен от „Бин Джезърит“.

Но във всеки идващ миг почитаемите мами можеха да сложат край на реда. Положението на Сестринството беше много по-тежко от преживяното по време на Тирана. Голяма част от решенията, които бе принудена да вземе сега, изглеждаха достатъчно противни. Работната й стая бе по-малко приятна и заради действията, които планираха тук.

Да отпишем ли нашия бин-джезъритски кийп на Палма?

Предложението се намираше в утринния отчет на Белонда, очакващ реда си върху работната маса. Одрейди постави утвърдително означение „Да“.

Отписваме го, понеже атаката на почитаемите мами е предстояща, а ние не можем да го защитим или евакуираме.

Хиляда и сто свети майки и само злата участ знаеше колко послушници, помощници и други подобни щяха да умрат или още по-лошо… заради малката думичка. Без да се броят „обикновените хора“, които съществуваха в сянката на „Бин Джезърит“.

Голямото напрежение, съпътстващо вземането на подобно решение, предизвика непозната досега слабост у Одрейди. Дали не беше от душевна умора? А има ли нещо такова като Душа? Чувстваше дълбоко изтощение там, където съзнанието не можеше да достигне. Уморена, уморена, уморена.

Напрежението се предаде дори на Белонда, а насилието бе деликатес за Бел. Само Тамалани изглеждаше незасегната, но Одрейди не се заблуждаваше. Там бе навлязла във възрастта на наблюденията от по-висш порядък, очакващи всички сестри, които успееха да достигнат до нея. Вече нищо нямаше значение, освен наблюденията и преценките. По-голямата част не биваха изобщо изричани с изключение на мимолетни забележки или сбръчкване на лицето. Напоследък Тамалани говореше съвсем малко, а забележките и коментарите й бяха колкото редки, толкова и наглед нелепи:

„Да се купят още не-кораби.“

„Да се уведоми Шийена.“

„Прегледайте отново записите на Айдахо.“

„Попитайте Мурбела.“

Понякога тя само изсумтяваше, сякаш се боеше, че думите могат да я издадат.

А преследвачите не спираха да кръжат, прекосявайки пространството в търсене на нишка към местоположението на Дома на Ордена.

В най-съкровените си мисли Одрейди виждаше не-корабите на почитаемите мами като корсари из необятните морета между звездите. Те не прелитаха под черни флагове с череп и кръстосани кости, но флаг все пак имаше. И символизираното от него не беше никак романтично: Убивай и плячкосвай! Трупай богатство в кръвта на другите. Черпи енергия и съграждай нови и нови кораби-убийци.

Нима не виждаха, че ще се удавят в червено мазило, ако продължават да следват същия курс?!

Трябва да има действително бесни люде в онова Разпръскване на човешки същества, откъдето са се пръкнали почитаемите мами. Хора, които изживяват живота си, водени от идея-фикс: „Пипнете ги!“.

Опасна беше вселената, в която подобни идеи бяха оставени да се носят свободно. Добрите цивилизации полагаха грижи да не подхранват такива намерения и дори да не им дават възможност да се родят. А когато все пак това се случеше, поради невнимание или заради лошо стечение на обстоятелствата, бързо трябваше да бъдат отклонявани в небитието, преди да са натрупали критична маса.