Франк Хърбърт - Домът на Ордена

На официалния некролог пишеше: Бевърли Ан Стюарт Форбс Хърбърт, родена на 20 октомври 1926 г., Сиатъл, Вашингтон; починала в 17:05 на 7 февруари 1984 г., Кауалоа, Мауи. Знам, че това бе степента на официалност, допустима за нея. Тя ме накара да обещая, че няма да има погребение с общоприетата церемония — „свещеник, проповед и моето тяло на публично изложение.“ Както каза още: „Тогава не ще се намирам в онова тяло, но то заслужава по-голямо уважение, отколкото му дава излагането на открито.“

Тя настоя да не предприемам нищо друго освен кремирането й и разпръскването ма пепелта, останала от нея, в обичната й Кауалоа, „където почувствах толкова много мир и любов“. Единствената церемония — приятели и обичани близки, наблюдаващи разпиляването на пепелта й, докато се пее „Мост над развълнувани води“.

Бев добре знаеше, че ще има сълзи и тогава, и сега, когато пиша тези редове, но в последните си дни често говореше, че сълзите са ненужни. Според нея те бяха част от животинското ни начало. Кучето вие при загубата на стопанина си…

Друга част от човешкото съзнание бе заела доминиращо място в живота й — Духът. Но не в оня сантиментален религиозен смисъл, нито в онова, което идеалистите асоциират с подобно понятие. За Бев то бе светлината, с която съзнанието огрява всичко, пред което човек е изправен. Ето защо мога да кажа, че въпреки мъката и дори в тази мъка духът ми прелива от радост благодарение на любовта, която тя ми даде и продължава да го прави. Нищо в мъката по нейната смърт няма достатъчно висока цена, за да бъде равностойно на любовта, споделена от двама ни.

Изборът й на песента, която да бъде изпята при разпръскването на пепелта, бе свързан с онова, което ние често си казвахме един другиму: тя е мост за мен, а аз за нея. Това бе символът на нашия семеен живот.

Започнахме взаимното си споделяне, когато застанахме пред свещеник в Сиатъл на 20 Юни 1946 година. Прекарахме медения си месец на един наблюдателен пост за противопожарна защита на върха на хълма Кели в Националния горски масив Снокуелми. Обитаваното от нас помещение имаше площ от дванайсет квадратни фута, а стражевата кула бе само шест, като по-голямата част от тази площ се заемаше от дежурния наблюдател, с когото засичахме мястото на всеки появил се дим.

В претъпканата жилищна обстановка — с механичен грамофон марка „Виктрола“ и две портативни пишещи машини, заемащи почти изцяло единствената маса — успяхме да заложим достатъчно добре модела на общия ни живот — работа под звуците на поддържаща духа музика, писане и всички останали радости, предлагани от всекидневието.

От казаното дотук не бива да се приема, че сме били в състояние на постоянна еуфория. Далече от подобно предположение! Преживявахме моменти на скука, страхове и болезнени усещания. Но винаги се намираше време за смях. Дори наближила края си, Бев продължаваше да ми се усмихва, за да ми покаже, че съм я настанил правилно на възглавниците под нея, облекчил съм болката в гърба й с лек масаж, а така също и да ми благодари за останалите необходими неща, които вече не можеше да извършва сама.

В последните си дни тя позволяваше единствено на мен да я докосвам. Семейният ни живот бе създал такава връзка на обич и доверие между нас, че тя често казваше, че стореното от мен за нея е развнозначно на собствените й действия. Въпреки че аз трябваше да включа в грижите си и най-интимното необходимо, така както човек се грижи за невръстно дете, тя никога не се почувства обидена или със засегнато по някакъв начин собствено достойнство. Когато я вдигах на ръце, за да й бъде по-удобно или да я изкъпя, ръцете на Бев винаги обгръщаха раменете ми, а лицето й често се сгушваше до моето.

Трудно е да предам радостта от онези мигове, но ви уверявам, че тя винаги ги изпълваше. Радост на духа. Радост от живота дори пред лицето на смъртта. Държах ръката й, когато жена ми умираше, а лекуващият лекар каза със сълзи в очите си нещо, което мнозина бяха споделяли преди:

„Каква грациозност има в нея.“

Много от виделите тази грация не я разбираха. Спомням си как влязохме в болницата още преди зазоряване за раждането на първия ни син. Ние просто се смеехме. Обслужващият персонал ни гледаше неодобрително. Раждането е болезнено и опасно. Жени умират, давайки живот. Защо тези хора се смеят?

А ние се смеехме, защото идващият нов живот — част и от двама ни — ни изпълваше с огромно щастие. И още, смеехме се, защото се радвахме, че раждането ще стане в болница, построена на мястото на онази, в която е била родена Бев. Какво прекрасно продължение!