Франк Хърбърт - Домът на Ордена

— Даниел, ти съзнателно им позволи да се махнат!

Възрастната жена отри ръцете си в оцапалата предница на градинарската престилка. В лятното утро около нея цъфтяха цветя, от околните дървета подвикваха птици. Съвсем лека мъгла се стелеше по небето, залято до хоризонта със златисто лъчене.

— Е, Марти, не беше съзнателно — отвърна Даниел.

После взе шапката си с плитко дъно и обърната надолу периферия и приглади подобната на храсталак сива коса, преди да я наложи на главата си.

— Не, просто ме изненада. Знаех, че ни вижда, но не подозирах, че е зърнал и мрежата.

— А бях избрала такава хубава планета за тях! — възкликна Марти. — Една от най-добрите. Истинско изпитание на възможностите им.

— Няма смисъл да се вайкаш! — каза Даниел. — Вече са някъде, където не можем да ги стигнем. Никак не му беше леко обаче и все се надявах да го заловя.

— С тях бе и тлейлаксиански Майстор — напомни му Марти. — Видях го, когато минаха под мрежата. Толкова много исках да проуча друг Майстор.

— Не разбирам защо. Винаги ни подсвиркваше, принуждавайки ни да ги стъпчем. Не, не ми се нрави подобно отношение към Майстори и ти добре го знаеш. Ако не ставаше дума за тях…

— Те не са богове, Даниел.

— Нито пък ние.

— Продължавам да мисля, че ги остави да избягат. Толкова много държиш на подрязването на розите си!

— Какво все пак искаше да кажеш на Майстора, Марти?

— Бях готова да се пошегувам, когато попита кои сме. Винаги го правят. Щях да му кажа: „А ти кого очакваше? Самия дядо Господ с дългата брада ли?“

Даниел захихика:

— Щеше да падне голяма веселба. Толкова им е трудно да приемат, че лицетанцьорите могат да не зависят от тях.

— Не виждам защо. Съвсем естествено следствие. На тях дължим способността да поемаме спомените и опита на други хора. Да съберем достатъчно и да…

— Марти, сдобиваме се с личности!

— С каквото и да е. Редно е било Майсторите да знаят, че някой ден ще разполагаме с нужното, за да вземаме собствени решения за своето бъдеще.

— И за тяхното ли?

— О, щях да му се извиня, след като го поставя на мястото му. Е, Даниел, не е ли вярно, че с успех се разпореждаш с другите?

— Марти, видя ли това изражение на лицето ти, отивам да си подрязвам розите! — Той се обърна към реда от храсти със зелени листа и черни цветове, големи колкото главата му.

Жената извика след него:

— Когато събереш достатъчно хора, ще се сдобиеш и с голям куп познания! Ето какво му казах. Също и на онези бин-джезъритки в кораба. Обясних им с колко много такива разполагам. Забелязал ли си, че им става неуютно, когато спрем погледа си върху тях?

Даниел се приведе към черните си рози. Тя продължи да гледа в него, опряла ръце под кръста си.

— Да не споменаваме ментатите — обади се след малко той. — Двама са на оня кораб, при това голи. Искаше да ги разиграваш ли?

— И Майсторите винаги правят опит да ги държат в ръцете си — отвърна тя.

— Да, но другият Майстор ще си навлече голяма беля, ако се опита да натвори нещо с този, дето наистина си го бива. — Даниел резна приземна издънка там, където се разклоняваше един от розовите му храсти, и допълни:

— Виж колко е хубав!

— Ментатите също! — извика жената. — Рекох им го. Има ги колкото щеш, а цената им е нищожна.

— Нищожна ли? Марти, не мисля, че са го разбрали. Светите майки да, но не и големият ментат. Той не се е връщал толкова много назад.

— Даниел, знаеш ли какво остави да си тръгне? — попита тя, приближила зад него. — Майсторът има в гърдите си неентропна капсулка, пълна с клетки на гола!

— Видях я.

— Затова ли им позволи да се измъкнат!

— Не съм го направил нарочно. — Ножиците защракаха в ръцете му. — Голи! Той ще е добре дошъл за тях.

Ето още една книга, посветена на Бев — приятелката, съпругата, сигурния помощник и личността, която я озаглави. Посвещението е посмъртно, а словата по-долу, написани в утрото след нейната кончина, може би ще ви кажат нещо за вдъхновението.

Едни от най-хубавите думи, които мога да изрека за Бев, са, че в съвместния ни живот няма нещо, което бих искал да забравя, включително и изпълнения с изящество миг на нейната смърт. Тогава тя ми даде върховния дар на любовта си — кроткото преминаване в отвъдното без страх и сълзи, снемайки по този начин товара на собствените ми страхове. Има ли по-ценен дар от този да покажеш, че не си струва да се боиш от смъртта?