Франк Хърбърт - Домът на Ордена

Беше ли това желание да отклони вниманието ми?

— Засега да не му се дава нищо! — отзова се Белонда — Той е резервен вариант. Нека се поизпоти.

Одрейди я огледа внимателно. Беше ядосана заради мълчанието, наложено й по силата на тайното решение. Отбягваше да срещне погледа на Шийена. Ревнува! Бел ревнува Шийена!

— Сега аз съм само съветник — обади се Тамалани, — но…

— Престани! — рязко я прекъсна Одрейди.

— Там и аз говорихме нашироко за оня гола. — рече Белонда. (За нея Айдахо бе винаги „оня гола“, когато искаше да каже нещо пренебрежително.) — Защо той си мисли, че има за какво да разговаря тайно и насаме с Шийена?

Строг поглед към споменатата.

Одрейди забеляза взаимното подозрение. Тя не приема обяснението. Отхвърля ли и склонността на Дънкан към емоции?

— Старшата света майка вече го обясни! — каза бързо Шийена.

— Емоция! — с презрение се изсмя Белонда.

Одрейди извиси гласа си и сама остана изненадана от своята реакция:

— Потискането на чувствата е слабост!

Нависналите вежди на Тамалани се повдигнаха.

— Ако не се превием, може да се счупим.

Преди Белонда да отговори, старшата майка добави:

— Ледът може или да се разбие на парчета, или да се стопи. Ледените деви са уязвими само с един вид нападение.

— Гладна съм — внезапно смени темата Шийена. Примирие?

Тамалани стана и отбеляза:

— Рибена чорба с куп подправки. Трябва да ядем риба, преди морето да си е отишло. В неентропното хранилище няма достатъчно място.

Одрейди проследи отдалечаването на съратниците си към щанда за самообслужване. Осъдителните думи на Тамалани й напомниха за оня втори ден, прекаран с Шийена, след като бе взето решението за поетапното ограничаване на Голямото море. В ранното утро, застанала до прозореца в стаята на младата света майка, тя бе проследила полета на чайка на пустинния фон.

Махаше с криле на север: едно същество, изцяло не на място в тамошния пейзаж, но много красиво с дълбоко носталгичния си порив.

Белите криле проблясваха на ранната слънчева светлина. Черно петънце под и пред очите. Изведнъж птицата се зарея с неподвижно тяло. А след това, издигайки се нагоре от някакво въздушно течение, сви крилете си като ястреб и изчезна от погледа зад по-далечна сграда. Когато се появи отново, носеше в човката си нещо, което погълна, помагайки си с крилото.

Чайка — самотна и приспособяваща се.

И ние се адаптираме. Наистина имаме нужда от адаптация.

Подобна мисъл не беше от даващите покой. Напоследък нищо не носеше отмора. По-скоро обратното. Одрейди също се почувства изблъсквана и отнасяна от опасно течение. Не само любимият й Дом на Ордена, но и цялата човешка вселена се разломяваше и от старите очертания постепенно възникваха нови форми. И може би бе правилно, че в тази нова вселена Шийена продължава да крие своите тайни от старшата майка. Да, тя действително крие нещо.

Хапливите нотки на Белонда отново я върнаха към заобикалящата ги обстановка:

— След като няма сама да си сервираш, мисля, че трябва да се погрижим за теб.

Остави пред нея съд с ароматна рибена чорба, а до него сложи голям комат чеснов хляб.

Почти веднага след като опитаха ястието, Бел остави лъжицата си на масата и се загледа изпитателно в нея. После каза:

— Няма да си внушаваме, че „се обичаме взаимно“ или други отчаяни глупости от този род, нали?

— Благодаря ти, че ми донесе храната.

Шийена преглътна и лицето й светна от широка усмивка:

— Много вкусно.

Белонда възобнови храненето си.

— Бива си я. — Явно бе доловила неизречения коментар. Тамалани ядеше методично, докато погледът й се местеше от Шийена към Белонда, а после към Одрейди. Изглежда бе съгласна с предложеното смекчаване на неодобрителната позиция към емоциите. Поне не възрази гласно, докато останалите по-възрастни сестри по всяка вероятност щяха открито да се противопоставят.

Главното бе любовта, която „Бин Джезърит“ се стараеше да отрече. В големите и малките неща. Колко начини имаше за приготвяне на превъзходни, поддържащи живота храни, рецептите за които бяха истинско олицетворение на много любови — стари и нови! Тази рибена чорба, галеща меко езика, също идваше отнякъде, с дълбоко заложени в нечия обич корени — у дома жената оползотворява онази част от дневния улов, която съпругът й не е успял да продаде.

Самата същина на „Бин Джезърит“ бе притулена в невероятно много любов. Имаше ли нещо друго, което така да се грижи за неизречените нужди на човечеството? Кой бе работил толкова упорито за съвършенството на човешкия род?