Франк Хърбърт - Бариерата Сантарога

— Три деца ли имате?

— Две момчета и едно момиче. Ще ме извините ли, сър, имам и други маси.

— Да, разбира се.

Когато келнерът си тръгна, Дасен надигна халбата бира. Острият й аромат говореше за изби и гъби. Изведнъж се сети, че Джени беше похвалила местната сантарогийска бира. Той отпи една глътка — меко и нетръпчиво усещане, несъмнения остатъчен вкус на малца. Това беше всичко, което Джени беше казала.

Джени , помисли си той. Джени… Джени…

Защо никога не беше го поканила в Сантарога по време на редовните й екскурзии през уикендите? Спомни си, че тя не беше пропуснала дори и един уикенд. Срещите им ставаха винаги през делнични дни. Припомни си какво му беше разказала за себе си: останала сирак, отгледал я вуйчо й, Пиаже, и неомъжената й леля… Сара.

Дасен отпи още веднъж от бирата и сетне опита супата. Двете неща се връзваха чудесно. Киселият крем имаше аромат, напомнящ на този на бирата, някакъв странен и непознат привкус.

Беше ясно, че Джени го бе обичала, помисли си Дасен. Между тях бе имало нещо химическо, нещо вълнуващо. Но той никога не получи директна покана да се запознае със семейството й, да види долината. Само колебливо опипване на почвата — как би погледнал на това да започне работа в Сантарога? Някой ден трябвало да поговори с вуйчо Лари за някои интересни случаи.

Какви случаи? — зачуди се Дасен, докато си припомняше. Папките с информация за Сантарога, дадени му от доктор Селадор, бяха категорични: „Никакви официално заявени случаи за душевни заболявания.“

Джени… Джени…

Мислите на Дасен се върнаха в онази нощ, когато й предложи да се оженят. Този път от страна на Джени нямаше никакво колебливо опипване на почвата — Можел ли той да живее в Сантарога?

Спомняше си за собственото си недоверие, когато й бе поискал обяснение: „Защо трябва да живеем в Сантарога?“

— Защото не мога да живея никъде другаде. — Това беше нейния отговор. „Защото не мога да живея никъде другаде.“

Обичай ме, обичай моята долина.

Никакви молби не бяха в състояние да изтръгнат от нея някакво друго обяснение. За нея въпроса беше приключен. Накрая той реагира с гняв, роден от нараненото му честолюбие. Да не би тя да смята, че той не е в състояние да я издържа финансово никъде другаде освен в Сантарога?

— Ела и виж Сантарога — беше казала тя умолително.

— Няма да го направя, ако не разгледаме възможността да живеем и другаде.

Безизходица.

Докато си припомняше този сблъсък, Дасен усети по страните му да се разлива топлина. Това беше последната седмица. В продължение на два дни тя отказа да вдигне телефона… а след това реши да не й се обажда повече. Той се скри в наранената си черупка.

А Джени се върна в прекрасната си долина. По-късно той преглътна гордостта си и й написа писмо, в което й предлагаше да дойде и да я види — отговор не последва. Нейната долина я беше погълнала.

Долината, в която се намираше сега.

Дасен въздъхна, огледа се и си спомни за онази напрегнатост, с която Джени беше говорила за Сантарога. Облицованата с ламперия трапезария и сантарогийците около него не съответстваха на представите му за долината.

Защо не отговори на писмото ми , питаше се той. Най-вероятно се е омъжила. Сигурно това е отговора.

Дасен видя келнера да заобикаля бара с поднос в ръката.

Барманът му направи знак и извика: „Уин“. Сервитьорът се спря и остави таблата на бара. Главите им се надвесиха над сервираните в подноса ястия. Дасен остана с впечатлението, че спорят. Малко по-късно келнерът каза нещо с рязко движение на главата, вдигна таблата и я понесе към масата на Дасен.

— Кучия му син, на всяка манджа мерудия — рече той, поставяйки таблата срещу Дасен, и сетне започна да разпределя ястията. — Опита се да ми каже, че не трябва да ви давам „Джаспърс“. Да не давам „Джаспърс“ на един добър приятел на Джени.

Гневът на сервитьора се поохлади. Той поклати глава, усмихна се и постави пред Дасен чиния пълна с храна.

— На тоя свят има твърде много кучи синове и врътковци, от мен да го знаете.

— Барманът — рече Дасен. — Чух го да ви нарича „Уин“.

— Уинстън Бурдо, сър, на вашите услуги. — Той заобиколи масата и се приближи до Дасен. — Не искаше да ми даде бира „Джаспърс“ за вас, сър. — Сервитьорът взе една ледено студена бутилка от подноса и я постави до халбата, която беше сервирал преди това. — Тази не е толкова добра колкото онова, което ви донесох преди това. Но храната наистина е „Джаспърс“. Пустия му никаквец, не може да ме спре да направя това.