Роналд Хан - Кървавата крепост

Когато отвори вратата на залата и се огледа, веднага забеляза, че нещо не е наред. Двама от поданиците му лежаха обезглавени пред олтара! Даман не успя да преодолее страха си.

Някаква сянка политна отстрани към него и за части от секундата след това усети на гърлото си тънко острие.

— Я виж кой бил това? — просъска някакъв глас, който му беше много добре познат. И който накара да потече пот от всичките му пори — ако носферите въобще бяха способни да се потят. Варварката! Как е успяла да стигне дотук?

— За съжаление твоите хора не бяха много общителни — продължи Аруула и с брадичката си посочи безжизнените тела. Следователно знаеш какво те очаква, ако не ми отговориш на въпроса…

Даман го знаеше. И затова заложи всичко на една карта. Хвърли се настрани и същевременно улови меча си.

Ръката му още не беше се свила около дръжката, когато последва наказанието. Върхът на ботуша на Аруула излетя напред и улучи точно мястото, което е особено болезнено за мъжа. Даман падна със стон на колене.

— Мизерен крадец — просъска младата жена с гневно святкащи очи, когато видя чие оръжие той току-що искаше да извади. Даман не беше в състояние да се помръдне, когато тя изтръгна меча му и натисна острието върху шията му. — И така, чуй въпроса ми… и колкото по-бързо отговориш, толкова по-задълго ще те оставя да живееш…

Професор д-р Смайт седеше зад едно писалище. Сега вместо расото си носеше бяла престилка и с нея изглеждаше почти като лекар. Д-р Франкенщайн, например. Или д-р Мабузе… Стъклата на очилата му отразяваха светлината на няколко голи крушки, поставени в примитивни държатели на стените. Дебнеше Мат както змия — жертвата си.

— Защо — размишляваше Смайт — и на Дракс е отредена същата чест като на мен? Защо „Кристъфър-Флойд“ запрати и него в бъдещето. — Барабанеше с пръсти по плота на писалището. — Защото имам нужда от равностоен противник, за да осъзная властта си ли? Но тогава защо беше толкова лесно да го хванат…?

Мат висеше завързан в залата за мъчения. Мозъкът му все още тътнеше като бръмчащ пумпал, който непрекъснато свири „Царицата на нощта“. Колкото и хубава да беше операта на Моцарт, Мат се страхуваше, че никога вече нямаше да успее да я прогони от главата си.

Опита се да мисли за други неща — и стигна от трън, та на глог. Аруула! И тя беше в ръцете на този луд. Какво ли ще направи Смайт с нея? Мат се задушаваше само като си помислеше за това.

От лявата и от дясната му страна стояха, без да се помръднат, двамата стражи. Бяха се вторачили очаквателно в Смайт, очевидно омагьосани от странното му дърдорене, което несъмнено смятаха за езика на мрачните богове.

— Когато Мракът завладее Земята и донесе нова, тъмна ера — продължи Смайт с менторски тон, — човек не бива да е дотам благонравен в подбора на средствата. Който откаже да продаде душата си на Мрака, трябва да бъде заставен да го направи в името на своето щастие.

Стана от писалището си и бавно се приближи до Мат. Ъгълчето на устните му се изкриви в ухилване.

— Сега знам защо сте тук, командир Дракс: като мой съюзник! Вие още не го знаете. Но когато след лечението отново дойдете на себе си, ще станете застъпник на Злото, разчитайте на това.

— А, така ли? — попита Мат с нюанс на черен хумор. — А как стои въпросът със заплащането? Ще трябва да си поговорим за това. Смятам, че щом професионално трябва да се променя по този начин…

— Мълчете! — прогърмя гласът на Смайт. — По-добре осъзнайте възвишеността на момента! В края на краищата това е първата ми намеса от подобен род. — Бръкна в един джоб на престилката си и извади тънък сребърен предмет.

На Мат му замръзна кръвта в жилите, когато позна какъв беше този предмет.

Леко поръждавял хирургически скалпел!

— А сега се отпуснете — каза Смайт с почти приятелски тон. — Отначало ще понаболява, но след като изолирам вашия център на болката, няма да усещате абсолютно нищо. Можете да ми се доверите…

В задушаващата хватка на Аруула Даман залиташе по тайния коридор, който водеше към покоите на Якобо. Сърцето му беше изпълнено с омраза към чернокосата варварка, която го превъзхождаше физически, но същевременно беше изпълнен с надеждата, че може би тя щеше да свърши онова, което той не успя да направи — да убие Якобо. Въпросът беше само дали той би могъл да извлече полза от това? Дали нямаше веднага да го убие?

Шумът от бушуващата зад тях битка беше прекъснат от бумтенето на баииките, които — Даман чуваше съвсем ясно пристигнаха във вътрешния двор. Завърналите се щяха да дойдат твърде късно, за да могат да го спасят от варварката.