Роналд Хан - Кървавата крепост

Хвърли един последен поглед назад. На хълма вече не се виждаха стълбовете дим. Рива и другите бяха потеглили на юг, към място, където, ако волята на Вудан беше такава, щяха отново да се видят.

— Къде се намираме? — прошепна Тооно ужасен, когато Алмар и Госеин запалиха факлите си и осветиха шахтата, която се простираше от лявата и от дясната им страна.

— Това е подземният свят — каза повече на самия себе си, изтръпнал, Госеин. — Царството на мрачните създания.

Тооно неволно отстъпи крачка назад и дори Алмар, у когото гореше огънят на младостта, го побиха тръпки.

— По дяволите, Госеин! — упрекна го Тооно. — Куражът ми бездруго не е блестящ. Не го поставяй на допълнително изпитание с такива приказки!

Алмар притисна здраво арбалета към себе си.

— Не забравяйте какво е казал Маддракс за този — както го е нарекъл — охлюв! Дръжте оръжията си винаги готови!

Госеин чувстваше, че трябва да води групата по-нататък, преди още страхът да ги е обзел напълно и да ги накара да се върнат. Опита се да потисне треперенето на гласа си, в което обаче не успя напълно.

— Елате, нека да видим дали ще намерим пътя към крепостта.

Изведнъж Госеин усети леко въздушно течение по бузите си, тогава долови зад себе си тихо, мляскащо хлъзгане. Алмар се обърна с готов за стрелба арбалет.

— Татко! — извика той. — Виж!

Огромно, бяло като мляко тяло със сиви ивици се придвижваше с пълзене към тях. Тооно повърна. На Госеин му настръхнаха косите. Видя гигантска, безформена глава, върху която потрепваха четири, дебели колкото човешка ръка пипала.

Алмар пусна една стрела. Тя изсвистя в шахтата и с тъп плясък се заби в намиращото се на около трийсет крачки чудовище. Около стрелата в шията на звяра се образува виолетово петно, което все повече нарастваше, докато стигна в диаметър колкото човешка ръка. Прозвуча мляскащ шум, но отвратителната твар не се забави, а, напротив, задвижи се с нарастващо темпо към мъжете.

И Тооно изпрати една стрела — със същия ефект.

Госеин посочи коридора, който трябваше да води към вратата, която Мат беше описал.

— Натам! — Продължиха да бягат и Госеин със задоволство установи, че са по-бързи от чудовището. Но то ги следваше, твърдо решено да види сметката на натрапниците.

Госеин намери трите стъпала, които водеха към някаква врата. Беше затворена, но и това го знаеха от разказа на Рива. Докато Тооно наблюдаваше за чудовищния охлюв, другите двама обработваха със секири дървената врата. Бързо отвориха дупка, през която имаше достатъчно място, колкото да се промъкнат. Шмугнаха се в помещението. Тооно ги последва с трескави движения.

— Вече го чувам! — изрече той, останал без дъх. — Идва!

— Тогава бързо!

Преди огромното тяло да се появи пред дупката, напуснаха помещението през втората врата.

Тооно осветяваше с факлата и хората минаха опипом през изоставените помещения. Погледите им попадаха на странни неща и причудливи сандъци с матовосиви прозорци. Никой от тях не се чувстваше добре. Макар и да не бяха застрашавани повече от създанията на подземния свят, можеха всеки момент да бъдат открити и нападнати от носферите.

Но мисълта за охлюва, който зад тях сигурно се занимаваше с вратата и се опитваше да я строши, ги подтикваше напред. Минаха през нечистотии и отпадъци и се натъкнаха на планини от стари кокали и черепи.

Накрая намериха стълбище за нагоре, което свършваше в коридор, свързан с други коридори с врати.

Госеин внезапно спря.

— Тихо!

— Какво има? — прошепна Алмар.

— Нищо ли не чуваш?

Внимателно, сякаш подът под тях можеше да поддаде, се промъкнаха покрай гладката стена. Когато стигнаха до следващата врата, Госеин чу някакъв стържещ звук, който го накара да изтръпне.

От съседните коридори изскочиха фигури, които светкавично се събраха около тях и ги заплашиха с оръжията си. За секунди тримата мъже бяха обградени. Спряха до стената и с разтуптяни сърца и треперещи колене гледаха като втрещени странното събрание.

— Кои сте вие? — попита някой.

Госеин въздъхна облекчено. Непознатите говореха на диалекта на суицаните. Значи не бяха съюзници на носферите. Тооно, който, блед като мъртвец, беше притиснат между него и Алмар, отпусна меча си. Алмар погледна отляво надясно, фигурите изглеждаха дрипави и със занемарен вид. Макар че не внушаваха кой знае какво доверие, не бяха и враждебно настроени.

— Търсим своя приятел и неговия придружител — каза Госеин. — Казват се Маддракс и Голан.