Хазрат Хан - Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

Мислите на хората, дошли по-късно, не продължават основната мисъл — те се прибавят към нея. Например към флейтата може да се добави кларинет, тромпет или тромбон, за да се създаде звуков обем, богатство на звука, но винаги има един инструмент, който играе главна роля. Основният глас е като дихание и всички други гласове се прибавят, за да създадат форма около него. Диханието остава живо. Формата може да възниква и да се разпада, но диханието остава наситено с живот.

Във времето, когато живял Хваджа от Аджмир се случило нещо забележително. За да посети светеца, от Багдад пристигнал великият майстор Хваджа Абдул Кадир Джилани, който също бил духовно извисен. Срещата в Аджмир била чудесна. Последният бил много твърд в съблюдаването на религиозните ритуали, а там, откъдето идвал, религиозните хора не слушали музика. Затова, естествено, от уважение към неговата вяра Хваджата от Аджмир трябвало да пожертва своята ежедневна музикална медитация. Но когато дошло времето симфонията започнала от само себе си и всички я слушали. Хваджа Абдул Кадир почувствал, че музиката звучи, въпреки че никой не свири. Той казал на госта си: „Дори ако религията я забранява, това е за другите, не за теб“.

Всяко място, където човекът дори и за миг приседне и помисли на някаква тема, попива мисълта му — то записва всичко казано, така, че човек не може повече да скрива своите мисли и чувства — те са записани дори върху стола, на който е седял. И много чувствителни хора, сядайки на това място започват да ги усещат. Получават се противоположни ефекти. Когато човек седне на определено място, в момента, в който го прави, в него може да възникне съвършено несвойствена за него мисъл или необяснимо чувство, защото това чувство е вибрирало на това място. И както мястото може да задържа вибрацията на мислите значително повече време, отколкото трае животът на този, който ги е създал, така и човек оставя отпечатък върху всяко място, на което седи, живее, мисли и чувства, радва сее и страда, и така се удължава несравнимо повече времето на живота на този, който е мислил или чувствал.

Ние знаем, че древните хора са строили гробницата на починалия на мястото, на което той обичал да седи и където е създал своя атмосфера, своя вибрация. Гробницата е била знак, че човекът е имал навик да седи тук. И в Индия, където са правели кремации, много често присядали на мястото, което ползвал починалия и където се усещат неговите вибрации. Той може и да не бил погребан там, но мястото за седене се намирало близо до любимото му място.

Тайната на благослова, който лежи в светите места, се корени в принципа, че святото място не е просто място — то е живо същество. Векове наред пророците провъзгласяват име на Бога, а законът на проявление на Божественото Същество на Святата Земя я прави жива и привлекателна за целия Свят. Казват, че гробът на Саади никога не остава без рози и розите цъфтят там от векове. Вероятно една от причините е, че той написал своята „Розова градина“ воден от мисли за красотата. Въпреки че смъртното тяло на Саади го няма, красотата на неговите мисли, веднъж произнесени, все още съществува, и ако те от векове поддържат розите на неговия гроб, в това няма нищо чудно.

Много често хората недоумяват защо индусите, които притежават велик философски ум и дълбоко разбиране на мистицизма, вярват в свещената река. Истина е, че това е символично, но съществува и друго значение. Великите Махатм живеещи по върховете на Хималаите, където събират своите сили потоците на Ганг и Джумна, знаят, че след това реките текат в различни посоки, докато отново се съединят и станат едно, и това е истински феномен, дълбок в своя символизъм, но и реален природен феномен. Реките започват като една после се разделят — стават двойнствени — и разделени в продължение на много мили, но се привличат една към друга и се срещат на място, наречено Сангам , в Алахабад — място за поклонение. Интерпретацията на това ни дава идеала на цялото. То е единно в началото, двойствено в своето проявление и обединено в края. А и мислите на великите Махатми, течащи заедно с водата, преплетени с живите потоци на Ганг, носят хармония. Ганг носи вибрациите на великите учители, говори и дава сила, пробуждане, благослов и чистота на тези, които могат да го чуят.

Несъзнаващите благослова също го получават, къпейки се реката. Защото тя не е само вода, тя е и мисъл, най-живата мисъл, мисъл на силата, притежаваща живот. Хората, които са готови, разбират нейната тайна. Затова в много поеми, написани на санскрит, може да се прочете как във вълните на Ганг и Джумна виждащите са усещали гласа на развитите души, чувствали са атмосферата, потока на дихание на тези извисени същества, идващи чрез водата.