Хазрат Хан - Мистични медитации (Учението на суфите)

Всички усилия, предприемани за развитието на личността или за изграждането на характера, трябва да се полагат не за да докажем превъзходството си над останалите, а за да достигнем голямо съгласие с обкръжаващите и с онези, с които живота ни сблъсква. Примирението или както го наричат суфиите еттефаг — това не е само морал на суфия, но и негова отличителна особеност. Не е лесно да се придобие и прояви тази добродетел, защото за нея са необходими не само силна воля, но и мъдрост. Великият талант на дипломата е в умението да достигне желаните резултати чрез съглашения. Несъгласието се постига с лекота — ние така често го виждаме сред нисшите форми на творенията! Съгласието — ето кое е трудно достижимо, нали то изисква широта във възприятието на живота и това е истински признак на духовност. Ограничеността на възприятията стеснява хоризонта пред погледа на човека. Такъв човек не е способен лесно да се съгласи с възгледите на другите. Колкото и силно да се различават възгледите на двама души, винаги има основа за съглашение. Но тази обща почва може да бъде много далече, а човек не винаги ще пожелае да отиде толкова далеч, за да постигне съгласие. Често не му достига търпение да измине достатъчен път, за да се срещне с другите. Обикновено всичко става по-иначе. Всеки иска другият да дойде при него там, където той стои, а сам не изпитва никакво желание да се помръдне от мястото си.

Това не означава, че човек, желаещ да стане истински суфи, е длъжен да отхвърли всички свои убеждения, за да получи възможност да постигне съглашение с всеки човек. Няма полза вечно да бъдем снизходителни към всякакви мисли на някого, както няма полза винаги да изтъкваме собствените си убеждения от своето сърце. Примирението не е в това. Човек, способен да изслуша другиго, може да накара и другия да го изслуша. Този, който лесно се съгласява с другите, притежава достатъчна сила, за да убеди и тях в необходимостта от съгласие. Затова постъпвайки по този начин човек винаги печели, макар понякога да изглежда, сякаш е загубил. Ако човек е способен едновременно да гледа от своята гледна точка и от гледната точка на друг човек, той придобива пълен обзор и ясно разбиране, той „гледа с двете очи“.

Без съмнение, триенето поражда огън, но самият огън е съгласие на атомите. Ако двама атома имат собствени убеждения и спорят за тях, това е стимул за размишление и не предизвиква особен проблем. Но ако човек спори заради самия спор, спорът се превръща в негова цел и той престава да получава удоволствие от примирението. Думите се превръщат в средство за изразяване на несъгласие, доказателствата се превръщат в гориво за пламъка. Но мъдростта пребивава там, където разумът е гъвкав. Такъв човек разбира и вижда всичко — правилното в неправилното и неправилното в правилното. Човек, достигнал съвършеното знание, се е издигнал над категориите за истинското и лъжливото. Той ги познава и същевременно не ги знае, може да каже много — и същевременно какво може да каже? Тогава му става лесно да се примири с всички и с всичко.

В едно предание се разказва за двама суфии, които се срещнали след много години, през които всеки от тях вървял по свой собствен път. Те били радостни от срещата след толкова дълга раздяла, защото и двамата били мюриди на един муршид . Единият попитал другия: „Разкажи ми, моля те, какъв беше твоя опит? След всичките тези дълги години на изучаване и практикуване на суфизма аз усвоих едно: как да примирявам другите. Сега умея добре да правя това. Ще ми кажеш ли какво си научил ти?“ Другият отговорил: „След всичките тези дълги години на изучаване и практики на суфизма аз усвоих как да управлявам живота — всичко, което съществува в света, съществува за мен и аз съм повелител на всичко. Всичко, което става в света, става по моя воля“. Дошъл техният муршид и двамата му разказали за това какво са научили по време на странстването. Муршидът казал: „И двамата сте прави. В първия правилно разбраното самоотричане е развило способност да се примирява с другите; във втория нищо не е останало от неговата собствена воля и ако някаква воля все още може да бъде открита в него, то това е волята на Бога“.

Оптимизмът представлява стихиен поток на любовта. Оптимизмът е израз на вярата в любовта. По такъв начин любовта, вярваща в любовта е оптимизъм. Песимизмът се ражда от недоволството, от лошото впечатление, което продължава и продължава, превръщайки се в пречка по житейския път. Оптимизмът дарява изпълнено с надежда отношение към живота, докато песимистът вижда пред себе си само тъмнина. Без съмнение, понякога песимизмът е признак за добросъвестност и ум, понякога и за опитност. Но сама по себе си добросъвестността на може да преодолява трудностите, с които се сблъскваме в живота, само вярата разрешава проблемите. Мъдрецът разбира, че умният не гледа надалеч. Умът прониква само на определено разстояние и не отива по-нататък, защото умът е знание, принадлежащо на земята. А относно опитността — в какво се състои опитът на човека? Човекът се гордее със своята опитност дотогава, докато не види колко огромен е светът. Във всяка работа или при всеки размисъл няма момент, в който да не е необходим опит, но колкото по-голям опит придобива човек, толкова по-дълбоко осъзнава колко малко знае.