Дашиъл Хамет - Малтийският сокол

— Левантинецът.

Лешниковият поглед се издигна от гърдите на Спейд до възела на червеникавата му връзка и там спря.

— Какво си въобразяваш, чичко? Или ме будалкаш?

— Като започна да те будалкам, ще те предупредя. — Спейд облиза ръба на цигарата и се усмихна на момчето. — Значи си от Ню Йорк.

Момчето премълча, без да откъсва поглед от вратовръзката на събеседника си. Спейд кимна, като че бе получил положителен отговор. Момчето съзерцава вратовръзката му още известно време. Сетне вдигна вестника и прехвърли вниманието си върху него.

— Изчезвай — произнесе с крайчеца на устата си.

Спейд запали цигарата, облегна се удобно на канапето и подхвърли с добронамерена небрежност:

— Няма как, синко — ще трябва да разговаряш с мен. Друг избор просто нямаш, няма и да имаш. Можеш да предадеш думите ми на онзи.

Момчето светкавично остави вестника и се извърна към Спейд, като пак впери във вратовръзката му безизразните си лешникови очи. Малките му ръце лежаха с дланите надолу върху корема му.

— Ще си изпросиш нещо, ако продължаваш в същия дух — изсъска то. Гласът му беше равен, заплашителен. — Казах ти да изчезваш.

Спейд изчака да се отдалечат някакъв трътлест мъж с очила и тънкокрако русо момиче, след което се засмя и рече:

— Това може и да мине на Седмо Авеню в Ню Йорк, но тук не е италианският квартал. Сега си на моя територия. — Всмукна дълбоко цигарен дим и го издуха като дълго бледо облаче. — Е, къде е?

Момчето изрече нещо гърлено, първата част от което не е за черно на бяло, а втората гласеше „мамата“.

— За такива приказки може и без зъби да останеш — все така дружелюбно продължи Спейд, макар лицето му да се бе сковало. — Ако държиш да останеш тук, ще трябва да се научиш на добри обноски.

Момчето повтори фразата.

Спейд хвърли фаса си във високата каменна ваза до канапето, вдигна ръка и привлече вниманието на мъжа, който от няколко минути подпираше тезгяха на щанда за цигари. Мъжът кимна и се приближи. Беше на средна възраст, със среден ръст, облечен в спретнат тъмен костюм.

— Здравей, Сам — поздрави той.

— Здравей, Люк.

Ръкуваха се и Люк рече:

— Много съжалявам за Майлс.

— Да, не му провървя. — Спейд кимна към момчето до себе си. — Защо допускаш евтини гангстерчета във фоайето си? Пищовите им така издуват джобовете, че ще ги пръснат.

— Така ли? — Люк огледа момчето с лукавите си кафяви очи. Лицето му рязко бе променило израза си и сега беше като издялано от камък. — Какво търсиш тук?

Момчето стана. Спейд също. То изгледа двамата мъже, по-скоро вратовръзките им — първо едната, после другата. Връзката на Люк беше черна. Пред тях двамата изглеждаше като гимназист.

— Ако нищо не търсиш — продължи Люк, — тогава изчезвай и повече да не съм те видял.

— Ще ви запомня добре и двамата — рече момчето и напусна хотела.

Те го проследиха с очи. Спейд свали шапката си и избърса потно чело с носна кърпа.

— Каква е тази работа? — попита Люк.

— Представа си нямам. Просто го забелязах. Знаеш ли нещо за Джоуел Кайро — стая шестстотин трийсет и пета?

— А, оня ли? — ухили се многозначително детективът на хотела.

— Откога е тук?

— От четири дни. Днес е петият.

— Какво ще кажеш за него?

— Нищо не знам, Сам. Като изключим външния му вид, с друго не ми е направил лошо впечатление.

— Можеш ли да разбереш дали се е прибирал снощи?

— Ще опитам — обеща Люк и се отдалечи. Спейд седна на канапето да го изчака.

— Не — върна се Люк да докладва. — Не се е прибирал. Какво има?

— Нищо.

— Хайде де, кажи. Знаеш, че мога да си държа устата затворена, но ако нещо не е наред, трябва да сме в течение, за да си приберем парите.

— Работата е съвсем друга — увери го Спейд. — Дори, ако искаш да знаеш, той ми е клиент. Ако имаше нещо, щях да ти кажа.

— Разчитам на теб. Да го държа ли под око?

— Благодаря ти, Люк. Няма да навреди. В днешно време колкото повече знаеш за клиентите си, толкоз по-добре.

Часовникът над асансьора показваше единайсет и двайсет и една минути, когато Джоуел Кайро влезе в хотела Челото му беше превързано. Дрехите му бяха измачкани и видът им показваше, че дълго време не ги е свалял от гърба си. Лицето му бе подпухнало, устата и клепачите — отпуснати.

Спейд го пресрещна на рецепцията.

— Добро утро — поздрави той, сякаш нищо не е било.

Умореното тяло на Кайро някак си се стегна, отпуснатите черти на лицето му се изопнаха.

— Добро утро — отвърна без възторг.