Ярослав Хашек - Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Швейк седна на масата в обществото на съзаклятниците, които вече за десети път разправяха как са загазили.

Всички те, с изключение на един, бяха загазили било в някоя кръчма, било в аперитив, било в кафене. Изключение правеше един необикновено дебел, очилат господин с разплакани очи, който бил арестуван у дома си, понеже два дни преди атентата бил платил „У Брейшка“ консумацията на двама сръбски студенти от техниката. Същият бил забелязан от детектива Брикси пиян в тяхното общество и в „Монмартър“ на Ржетезова улица, където, както вече потвърдил в протокола чрез подписа си, също платил за тях.

В отговор на всички въпроси при предварителното следствие в полицейския участък той стереотипно изплаквал:

— Имам книжарски магазин.

Подир което получавал и стереотипния отговор:

— Това не ви оправдава.

Дребният господин, когото нещастието сполетяло в аперитива, бил преподавател по история и тъкмо разяснявал на съдържателя историите на различни атентати. Бил арестуван в момента, когато завършвал психологическия разбор на всеки атентат с думите:

— Идеята за атентата е толкова проста, колкото Колумбовото яйце.

— Също както и фактът, че ви чака Панкрац — допълнил показанията му на разпита полицейският комисар.

Третият съзаклятник бил председател на благотворителното дружество „Добромил“ в Ходковички. В деня на атентата „Добромил“ уреждал градинско увеселение с концерт. По едно време дошъл старшият полицай и помолил посетителите да се разотидат, тъй като Австрия от тоя миг била в траур, но председателят на „Добромил“ добродушно му казал:

— Почакайте малко да довършат „Хей, славяни“.

Сега той седеше тук с клюмнала глава и се вайкаше:

— За август сме насрочили годишно събрание, на което ще избираме ново настоятелство. Ако дотогава не се върна в къщи, може да се случи и да не ме преизберат. А аз съм председател на дружеството вече десет години подред. Няма да преживея тоя позор.

Интересна шега устроил покойният Фердинанд на четвъртия задържан, човек с благороден характер и безупречно име. Цели два дни той отбягвал каквито и да било разговори за Фердинанд, едва последната вечер при игра на мариаш в кафенето, като изцакал поп спатия със седмак каро, казал:

— Седмак! С толкова куршуми убили и Фердинанд в Сараево.

Косата и мустаците на петия мъж, който според собствените му признания бил задържан заради убийството на господин ерцхерцога в Сараево, и днес още бяха настръхнали от ужас, така че главата му напомняше кученце японска порода.

В ресторанта, в който бил арестуван, той изобщо не продумал нито думица, даже и във вестника не бил чел за убийството на Фердинанд, и си седял на масата съвършено уединен. Изведнъж дошъл някакъв господин, седнал срещу него и неочаквано му казал:

— Четохте ли?

— Не съм.

— Чухте ли?

— Не съм.

— А знаете ли за какво става дума?

— Не знам, не ме интересува.

— А все пак би трябвало да ви интересува.

— Не виждам какво би трябвало да ме интересува! Пуша си пурата, пия си бирата, ям си вечерята, а вестници не чета. Вестниците лъжат. Защо да се ядосвам напразно.

— Вас, значи, не ви интересува и убийството в Сараево?

— Мен изобщо никакви убийства не ме интересуват, били те в Прага, във Виена, в Сараево или Лондон. За тия неща има специални учреждения, съдилища и полиция. Ако някъде убият някого, пада му се, защо е бил толкова непредпазлив, будалата, та е допуснал да го убият?

Това били последните му думи в тоя разговор. От тоя миг през всеки пет минути той повтарял с висок глас само:

— Аз съм невинен, аз съм невинен.

С тия думи го докарали в Дирекция на полицията, тия думи ще повтаря и когато го закарат в углавния съд в Прага, с тия думи ще влезе и в своята затворническа килия.

След като Швейк изслуша страшните им конспиративни истории, намери за уместно да им обясни цялата безнадеждност на положението.

— Спукана ни е работата — започна той утешителната си реч, — не е вярно, както казвате, че не можело нищо да ви се случи, на вас, пък и на всички нас. Че за какво е полицията, ако не за да ни наказва, когато се раздрънкаме много. Щом живеем в такива смутни времена, когато стрелят по ерцхерцозите, никой не бива да се учудва, когато го заведат в Дирекцията. Всичко това се прави за ефект, за реклама на Фердинандовото погребение. Колкото повече хора се съберем тук, толкова по-добре за нас, защото ще ни бъде по-весело. Когато служех войник, случваше се понякога половината рота да се събере в ареста. А колко невинни хора осъждаха! И не само военните съдилища, но и цивилните, веднъж, помня, осъдиха една жена, задето удушила новородените си близначета. И макар и да се кълнеше, че не е могла да удуши близнета, като е родила само едно момиченце, което успяла да удуши съвършено безболезнено, все пак я осъдиха за двойно убийство. Или пък случая с невинния циганин в Забехлице, които се беше вмъкнал в една бакалница през нощта тъкмо срещу Коледа. Кълнеше се човекът, че влязъл само да се постопли, но това не му помогна. Щом работата стигне до съд, тя се затяга. Но така и трябва да бъде. Може всички хора и да не са такива разбойници, както се предполага, но как ще различиш днес добрия от негодника, особено днес, в такъв сериозен момент, когато пречукаха Фердинанд! Едно време, когато служех в Будейовице, някой застреля кучето на капитана в гората зад плаца. Като научи за това, капитанът ни извика, строи ни и заповяда всеки десети човек да излезе напред. Аз, разбира се, също бях десети. И така, стоим ние мирно и не дишаме. Капитанът ходи пред нас и говори: „Негодници, мизерници, мръсници, хиени такива, да знаете как ми се иска да ви ръгна в карцера заради това куче, да ви накълцам на кайма, да ви опухам всички до един и да ви направя на тюрлюгювеч! Но за да знаете, че няма да ви прощавам, наказвам ви всичките четиринадесет дена под оръжие.“ Виждате ли, тогава работата беше за някакво си кученце, а сега се касае за господин ерцхерцога. И затова са тия страхотии, та и траурът да излезе както трябва.