Л. Хабърд: Бойно поле Европа

Разбира се, в спокойния свят на 1939 г. всичко това звучеше много еретично, но сега е справедливо да се каже, че авторът е понатрупал достатъчно опит, за да види грешката в тази своя преценка. Всичко, можем да кажем като доктор Панглос 8 8 Глупав оптимист от философската повест „Кандид“ на Волтер. — Б.пр. , досега е било за добро в този най-добър от всички възможни светове.

По „Бойно поле Европа“ са създадени два или три разказа. Това ме ласкае. Този роман е просто белетристика. И както показаха последните няколко години, описаното в него вероятно може да се случи.

Л. Рон Хабърд

Холивуд, 1948 г.

Роден е в противовъздушно скривалище и първото му изплакване било заглушено от воя на бомби, трясъка на падащи стени и лая на трасиращи небето картечници.

Образованието си получил сред природата, където „А“ била буквата за авиация и „П“ — за победата. Той знаел, че бомбардировачите „Викърс Уелингтън“ достигат без кацане чак до Китай. Никой не го е учил, че някога човек на име Колумб е преплувал с галеон чак до другия край на света.

Ранени във войната офицери го учели на бойна тактика и стратегия върху релефни карти. Куци сержанти го направили майстор в стрелба с пушка и пистолет, леки и тежки оръдия. И макар че не можел да спрегне нито един латински глагол, на четиринадесет години той бил завършил образованието си.

Баща му бил убит на кея в Кил. Вуйчо му загинал в пожар в Хамбург. Майка му умряла от мъка и глад в развалините, които някога представлявали Лондон.

Осемнайсетгодишен той бил изпратен на фронта като сержант. На двадесет и три години командвал бригада.

Накратко, кариерата му не се различавала от тази на много други момчета с аристократичен произход, родени след започването на онзи конфликт, който е известен като Война на сметките или Война на идеите, или Война, която туря край на войната, или Световна война две, три, четири и пет. С една дума, като много други, с тази разлика, че той останал жив.

Няма никакво обяснение за причината, поради която е останал жив толкова дълго и за няколко секунди е станал основна фигура на европейската политическа сцена. Но за такива неща никога няма логични обяснения.

Когато отвратени от всичко офицери и войници слагали край на непоносимия си живот, той просто вдигал рамене и продължавал по избрания от него път. Когато, полудели от болест и изтощение, неговите съвипускници виели, той им давал това, което заслужават, после прибирал пистолета си в кобура и се погрижвал за тленните останки. Когато поделенията вдигали бунт и разстрелвали офицерите си в гръб, той строявал своите войници в каре и смело заставал пред тях.

Преди да измине една година от пребиваването му в континентална Европа, той бил свидетел на пристигането в неговата дивизия на деветдесет и три хиляди души попълнения. И видял почти толкова отписани от списъците войници.

Той бил войник, неговото занятие била смъртта и той видял прекалено много убити, за да бъде впечатлен от нея. Външно бил като половин милион други с неговия ранг; вътрешно — съвсем различен. Докато командвал противовъздушната артилерия в Англия, открил, че нервите са по-смъртоносни от куршумите, и рано отхвърлил тяхното съществуване в собственото си тяло. Заменил ги с безгрижна веселост, която странно контрастирала с мрачната печал, надвиснала над гробищата на Европа. Дори да имал нерви, той ги пазел в себе си. А битките, които е водел в себе си, за да ги потиска, завинаги ще останат невъзпети.

Преди да изкара една година в континентална Европа, смъртоносната войнишка болест — онзи много научен резултат от бактериологическото оръжие, кулминация от многогодишно мутиране на микроби и превръщането им в неизлечими болести — станала причина над всички войски, служещи в континентална Европа, да се наложи карантина, както девет години по-рано Америка, малко след като нейната неуспешна атомна война се била превърнала в бумеранг, спряла напълно всякакви връзки отвъд Атлантика. Ето защо той не можел да се върне в Англия.

Дори да е изпитвал тъга по своята опустошена от бомби страна, Лейтенанта никога не я е показвал. Той всеки път безстрастно изслушвал вестите за седемте революции, започнали с убийството на краля — едно престъпление, последвано от политическа палячовщина, завършила с комунизъм (поне така наричаха тази идеология, макар че Маркс би се отказал от нея. И покойният, непрежалнм Сталин бе ломотил несвързано за ереста на неговите догми.) Фактът, че червеното знаме на комунизма се вее над Лондон, а императорският флаг на царя се полюшва от руски вятър, го развеселявал.