Ф. Уилсън - Дефинитивно лечение

По време на петгодишното ми пребиваване в Щатския медицински център в Ню Йорк и в различни други, строго охранявани лечебни заведения из страната, се бях сблъсквал с психични заболявания с най-брутални проявления. Само дето не можех да си спомня някога да съм усещал толкова явно лудостта, както я усетих тогава, в първите няколко секунди, които прекарах в една стая с Шегаджията. Нищо от това, което бях видял в медиите, не ме беше подготвило за силата, която излъчваше този човек Всъщност несекващия поток истории, които се тиражират по негов адрес в пресата, само го прави по-тривиален. Бяхме свикнали с Шегаджията; почти се чувствахме уютно от неговото присъствие. Всички знаехме, че е изпечен престъпник и нееднократно е убивал, отгоре на това, и все пак лицето му бе станало толкова позната гледка, че се бе превърнал в част от пейзажа на Готъм. Последното му изстъпление не ни трогна чак толкова много, колкото ако бе извършено от някой непознат. Познатото зло е за предпочитане…

Моята задача бе да опозная това зло.

В присъствието на двамата пазачи, които ни наблюдаваха неотлъчно, подадох ръка през масата.

— Аз съм доктор Люис, господин Шегаджия. Ще бъда…

— Наричайте ме „Шегаджия“ — каза той с учудващо мек глас, втренчвайки поглед в мен, без да обръща внимание на протегнатата ми ръка. Контрастът между гробовния му тон и ухиленото му лице ме разконцентрира.

— Но това не е истинското ви име. Предпочитам да се обръщам към вас с него.

— Това име вече не съществува. Наричайте ме „Шегаджия“, ако имате желание да провеждате смислен разговор с мен.

Не ми се искаше да го правя. Личността „Шегаджията“ на пациента изглежда бе оста, около която се въртеше кариерата му на престъпник. Не исках да подсилвам допълнително тази личност. И все пак се налагаше да общувам с него. Нямах друг избор, освен да отстъпя.

— Много добре господин Шегаджия. Аз…

— Само … „Шегаджия“.

Аз отново му подадох ръка.

— Шегаджия, аз съм доктор Люис. Аз поемам грижата за твоята терапия.

Той пренебрегна ръката ми и внезапно стана нервен:

— Вие пък кога пристигнахте? Никога не съм ви виждал. Къде е доктор Хилс? Защо не ме лекува той?

— Именно доктор Хилс ме праща. Нов съм, дойдох след последното ви… бягство.

В очите му се четеше гняв, но ухилената гримаса на слизаше от лицето му.

— Искам шефа. На мен винаги ми се е падал шефа. Заслужил съм си го! Аз не съм просто някакво си там нещастно хахо, нали ви е ясно. Аз съм Шегаджията. Аз съм царят на престъпността в този град и искам доктор Хилс!

Грандомания и чувство за значимост. Започнах да се замислям, дали да не прибавя нарцистично разстройство (301.81) към списъка с диагнози.

Свих раменеи се опитах да се държа обезкуражаващо.

— Съжалявам, Шегаджия. Той ме изпрати да го замествам. Явно с теб сме просто залепени един за друг.

Внезапно той се успокои.

— Добре.

Емоционална лабилност.

За трети пореден път му подадох ръка. Този път, придружен от дрънченето на веригата на белезниците му, той я пое. Когато ги стиснахме, чух жужене и почувствах жилване в дланта. Извиках от изненада и си дръпнах ръката. Шегаджията избухна в смях.

Какъв смях само. Докато говореше, гласът му бе толкова мек, почти утешителен. Но смехът — накъсан, във високата тоналност, от който косъмчетата по врата ти се изправят.

Пазачите скочиха и го тръшнаха обратно на стола. Той продължи да се смее маниакално, когато успяха да изтръгнат някакъв предмет от един от пръстите му. По възрастният от двамата пазачи ми го подаде, после го претърсиха дали не носи в себе си още нещо.

Взрях се в предмета, който държах. Майтапчийски „боцльо“. Простичка, изтъркана, още от моето детство, ефектна шега.

— Чист е, док — каза по-възрастният пазач, когато приключиха с претърсването.

Аз все още се взирах в „боцльото“.

— Трябваше да е „чист“ още когато го доведохте.

Не казаха нищо, но заеха позиции по-близо от двете му страни.

Повдигнах играчката.

— Как се сдоби с това?

— Изпратиха ми го.

— Не може просто така да ти „изпращат“ неща. На пациентите изрично е забранено да притежават каквото и да било.

— Имате предвид на другите пациенти — каза той. — Аз съм Шегаджията. Каквото поискам — получавам го. Охраната тук е просто една шега — Очите му светнаха. — Схващате ли? Просто шега!

Пазачите се спогледаха неловко, когато той се разсмя. И с право. Беше абсурдно да го доведат на това интервю и той да има нещо такова под ръка. Ами ако острието беше намазано с отрова?