Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

тя изричаше думите така, сякаш не разбираше значението им, Това не беше резултат от нервност. Напротив, тя явно се владееше напълно. Просто играеше лошо. Беше съвсем бездарна.

Дори обикновената, необразована публика от партера и от галерията загуби интерес към драмата. Хората станаха неспокойни, започнаха да говорят високо и да свирят, Директорът-евреин, застанал в дъното на балкона, пристъпваше от крак на крак и ругаеше яростно. Спокойно бе само момичето.

Когато свърши второто действие, се разрази истинска буря от освирквания, лорд Хенри стана от мястото си и облече палтото си.

— Тя е много красива, Дориан — каза той, — но не може да играе. Да си вървим!

— Аз ще изгледам пиесата до края — отвърна младежът рязко, с горчивина в гласа. — Ужасно съжалявам, че те накарах да си пропилееш вечерта, Хари. Моля и двамата за извинение!

— Скъпи Дориан, сигурно мис Вейн е болна тази вечер — прекъсна го Холуърд. — Ще дойдем някой друг път.

— Бих искал да е болна — отвърна Дориан. — Но ми се струва, че е просто безстрастна и студена. Тя напълно се е променила. Снощи беше велика артистка. Тази вечер е обикновена, посредствена изпълнителка.

— Не говори така за момичето, което обичаш, Дориан! Любовта е нещо далеч по-прекрасно от Изкуството.

— И двете са само форми на подражание — измърмори лорд Хенри. — Но да вървим! Дориан, ти също не бива да оставаш повече тук. Лошото изпълнение разваля вкуса. Освен това, не мисля, че ти изобщо би желал жена ти да остане в театъра, така че, какво значение има, ако играе Жулиета като дървена кукла? Тя е прекрасна и ако от живота разбира толкова малко, колкото от актьорска игра, ще бъде много интересен обект за изследване. Интересни са само два вида хора: ония, които знаят всичко, и ония, които съвсем нищо не знаят. За бога, момчето ми, не гледай на всичко това така трагично! Има една тайна за запазване на младостта: не си позволявай преживявания, които ще ти се отразят зле. Ела с мен и Базил в клуба! Ще изпушим по някоя и друга цигара и ще изпием по чаша вино за красотата на Сибил Вейн. Тя е прекрасна. Какво повече можеш да желаеш?

— Върви си, Хари! — изкрещя младежът. — Искам да бъда сам. Базил, върви си и ти! О, не виждате ли, че сърцето ми се къса?

Горещи сълзи изпълниха очите му. Устните му потръпваха и като отиде в дъното на ложата, той се опря на стената и закри лице с ръцете си.

— Да си вървим, Базил — прошепна лорд Хенри с необичайна нежност в гласа и двамата млади мъже излязоха.

След малко рампата светна и завесата се вдигна за третото действие. Дориан Грей се върна на мястото си. Той беше бледен, лицето му изразяваше гордост и равнодушие. Действието се влачеше и изглеждаше безкрайно. Половината от публиката вече се измъкна навън с трополене и смях. Представлението претърпя пълен провал. Последното действие се изигра пред празни столове. Завесата се спусна сред хихикане и дюдюкане.

Щом пиесата свърши, Дориан Грей се втурна зад кулисите към гримьорната. Сибил седеше сама с тържествуващ израз на лицето. Очите й блестяха, от нея сякаш се излъчваше някакво сияние. Полуотворената й уста се усмихваше над някаква своя тайна.

Когато той влезе, тя го погледна и израз на безгранична радост се появи на лицето й.

— Колко лошо играх тази вечер, Дориан! — възкликна тя.

— Отвратително? — отвърна той и я погледна удивен. — Отвратително! Ужасно! Болна ли си? Дори не можеш да си представиш колко беше ужасно! Не можеш да си представиш какво преживях аз!

Сибил се усмихна.

— Дориан — прошепна тя бавно и напевно, сякаш името му беше по-сладко от мед за алените й като листенца на роза устни. — Дориан, ти сигурно си разбрал. Сега вече разбираш, нали?

— Какво да разбера? — попита той ядосано.

— Защо играх така лошо тази вечер. И защо вече ще играя само лошо. Защо никога няма да играя добре?

Той сви рамене.

— Сигурно си болна. Не бива да играеш, когато не се чувстваш добре. Ставаш за смях. На моите приятели им беше скучно, на мен също.

Тя сякаш не го слушаше. Беше напълно преобразена от радост. От щастие беше изпаднала в някакъв екстаз.

— Дориан, Дориан — извика тя, — преди да се запозная с теб, само играта даваше смисъл на живота ми. Живеех единствено в театъра. Преживявах всичко, което пресъздавах. Една вечер бях Розалинда, на другата — Порция. Радостта на Беатриче бе моя радост, страданията на Корделия — мои страдания. Вярвах на всяка дума. На посредствените си партньори гледах като на божества. Нарисуваните декори бяха за мен истинският свят. Не познавах нищо друго освен призраците, които представляваха за мен истински хора. Но ти дойде, о, мой прекрасен любими, и освободи душата ми от затвора. Ти ми показа какво значи истинският живот. Тази вечер за първи път видях празнотата, фалша и глупостта на пиесите, в които съм играла. Тази вечер за първи път забелязах, че Ромео е отвратителен, стар и грозно гримиран, че лунната светлина в градината не е истинска, че декорите са просташки, че думите, които трябва да произнеса, са измислени, че не са мои, че не са онова, което бих искала да кажа. Ти ми донесе нещо по-възвишено, нещо, на което изкуството би могло да бъде само отражение. Ти ми даде възможност да разбера какво означава истинска любов. Любими! Любими! Чаровни принце! Господарю на живота ми! Аз се уморих от призраци. За мен ти стоиш по-високо от всяко изкуство! За какво са ми тези герои на кукленски пиеси? Когато излязох на сцената тази вечер, не знаех, че всичко това си е отишло от мен. Мислех си, че ще бъда прекрасна! И изведнъж открих, че не съм в състояние да направя нищо. Веднага разбрах защо е така и това просветление изпълни душата ми с радост. Слушах как зрителите ме освиркват и се усмихват. Нима те разбират нещо от любов, подобна на нашата. Вземи ме оттук, Дориан, отведи ме със себе си там, където ще бъдем съвсем сами. Мразя сцената. Можех да представям страст, която не съм изпитвала, но не мога да представя чувството, което ме изгаря отвътре като огън. О, Дориан, Дориан, сега разбираш какво означава всичко това. Дори и да бих могла да играя ролите на влюбена, ще се чувствам осквернена. Ти ми помогна да го разбера.